— Майката повери момчето на мен — натърти госпожа Оуенс, сякаш това слагаше край на въпроса.
— Скъпа госпожо…
— Не съм ви скъпа госпожа! — тросна се госпожа Оуенс и се изправи. — Честно казано, дори не знам защо стоя тук и говоря с вас, стари празноглави глупаци, когато това малко юначе скоро ще се събуди гладно. А къде, бих искала да знам, да му намеря храна в това гробище?
— Точно в това е въпросът — произнесе хладно Кай Помпей.
— С какво ще го храниш? Как ще се грижиш за него?
Очите на госпожа Оуенс пламнаха гневно.
— Мога да се грижа за него като родна майка. Тя и без друго вече ми го даде. Вижте! Държа го, нали? Докосвам го!
— Бетси, бъди благоразумна — намеси се Мама Слотър, дребна старица с огромно боне и пелерина, които бе носила през целия си живот и с които бе погребана. — Къде ще живее това дете?
— Тук — отвърна госпожа Оуенс. — Можем да му дадем Свободата на гробището.
Устните на мама Слотър оформиха мъничко „О“.
— Но… — започна тя, — аз никога…
— Че защо не? Не за пръв път даваме Свободата на гробището на външен човек.
— Вярно е — потвърди Кай Помпей. — Но той не е жив.
При тези думи непознатият разбра, че иска или не, е въвлечен в разговора. Той неохотно излезе от сенките. Откъсна се от тях като парче мрак.
— Така е — съгласи се той, — не съм жив, но съм съгласен с госпожа Оуенс.
Джосая Уортингтън се обърна към него:
— Така ли, Сайлъс?
— Да. За добро или за зло — а аз твърдо вярвам, че е за добро — госпожа Оуенс и съпругът й взеха детето под своя закрила. За да се отгледа това дете, са нужни повече от няколко добри души. Нужно е цяло гробище.
— Ами храната и други такива?
— Аз мога да излизам и да се връщам в гробището и ще му нося храна — каза Сайлъс.
— Хубаво е това, което казваш — намеси се мама Слотър, — но ти идваш и си отиваш, когато ти скимне. Ако изчезнеш за седмица, момчето ще умре.
— Ти си мъдра жена и сега разбирам защо говорят с толкова уважение за теб — отвърна Сайлъс.
Той не можеше да побутва умовете на мъртвите така, както на живите, но с лекота използваше всички инструменти на ласкателството и убеждението, с които разполагаше, защото и мъртвите не са безразлични към тях.
— Много добре — решително продължи той. — Ако господин и госпожа Оуенс ще са негови родители, аз ще съм негов наставник. Ще остана тук и ако се наложи да замина, ще се погрижа някой да ме замества, за да носи храна на детето и да се грижи за него. Можем да използваме криптата на параклиса — добави той.
— Но това е човешко дете! — възрази Джосая Уортингтън — Живо дете! Имам предвид, че… че… че… Ние сме гробище, а не ясла, да му се не види!
— Точно така — кимна Сайлъс. — Прав сте, сър Джосая. Не бих могъл да го кажа по-добре. И затова, ако не друго, е жизненоважно детето да бъде отгледано с възможно най-малко сътресение за, простете за израза, живота в гробището.
При тези думи той се доближи до госпожа Оуенс и погледна спящото в ръцете й дете. Повдигна вежда.
— Как се казва детето, госпожо Оуенс?
— Майка му не каза.
— Добре тогава. И без друго старото му име няма да е от голяма полза. Някой му желае злото. Предлагам да му изберем ново име?
Кай Помпей пристъпи и огледа детето.
— Прилича на моя проконсул Марк. Може да го наречем Марк.
Джосая Уортингтън каза:
— Прилича повече на главния ми градинар Стебинс. Не че предлагам името Стебинс, защото той пиеше като смок…
— Прилича на племенника ми Хари — рече мама Слотър.
Сякаш цялото гробище се бе струпало там и всеки сравняваше детето с някой отдавна забравен човек. Накрая госпожа Оуенс не издържа и се намеси:
— Не прилича на никой друг, освен на себе си — каза твърдо тя. — Не прилича на никой.
— Тогава ще се казва Никой — заяви Сайлъс. — Никой Оуенс.
В този момент, сякаш за да откликне на името си, детето широко отвори очи. Огледа се, взря се в лицата на мъртвите, в мъглата и в луната. После погледна Сайлъс и погледът му не трепна. Гледаше сериозно.
— Що за име е Никой? — възмути се Мама Слотър.
— Неговото име. Хубаво е — отвърна й Сайлъс. — Ще ни помогне да го защитим.
— Не искам неприятности — заяви Джосая Уортингтън. Детето го погледна и тогава, гладно, уморено или просто жадуващо своя дом, своето семейство, своя свят, то сбръчка личице и заплака.