Усети докосването на устните й по бузата си и ъгълчето на своите устни. Тя го целуна нежно, а той беше твърде смутен, твърде засрамен, за да реши какво да прави.
Гласът й каза:
— И ти ще ми липсваш. Винаги!
Полъх на вятъра разроши косата му, а може би беше нейната ръка, и в следващия миг разбра, че е сам на пейката.
Тогава се изправи.
Тръгна към вратата на параклиса, повдигна камъка, който стоеше до нея и взе резервния ключ, оставен там от отдавна починал клисар. Отключи голямата дървена врата, без дори да опита дали ще успее да се плъзне през нея. Тя проскърца недоволно и се отвори.
Вътре в параклиса беше тъмно и Ник осъзна, че присвива очи, за да види.
— Влизай, Ник — разнесе се гласът на Сайлъс.
— Нищо не виждам — отвърна момчето. — Много е тъмно.
— Вече? — каза Сайлъс и въздъхна.
Ник чу шумолене на кадифе, после драсване на клечка, която пламна и запали две огромни свещи в резбовани дървени свещници в дъното на стаята. На светлината им Ник видя, че наставникът му стои до голям кожен куфар — често такива ги наричат „параходен сандък“ — толкова голям, че дори висок мъж може да се свие и да спи вътре. До него лежеше черната кожена чанта на Сайлъс, която Ник беше виждал няколко пъти, но все още намираше за впечатляваща.
Параходният сандък бе тапициран с бяло. Ник протегна ръка към вътрешността, докосна коприна, напипа и суха пръст.
— Тук ли спиш? — попита.
— Да, когато съм далеч от дома — отвърна Сайлъс.
Ник беше изумен — Сайлъс беше тук, откакто се помни, че и от преди това.
— Не е ли тук твоят дом?
Сайлъс поклати глава.
— Къщата ми е далеч, далеч оттук, ако все още е обитаема. В родния ми край имаше проблеми и изобщо не съм сигурен какво ще намеря там при завръщането си.
— Прибираш ли се? — попита Ник. Дори неизменните неща се променяха. — Наистина ли си тръгваш? Но… ти си моят наставник.
— Бях твоят наставник. Сега си вече достатъчно голям да се грижиш сам за себе си. Аз трябва да се погрижа за други неща.
Сайлъс затвори капака на кафявия кожен куфар и започна да стяга ремъчета и закопчалки.
— Не може ли да остана тук? В гробището?
— Не бива — каза Сайлъс. Ник не помнеше гласът на наставникът му някога да е бил толкова ласкав. — Всички хора тук вече са изживели живота си, Ник, дори и най-краткия. Сега е твой ред. Трябва да живееш.
— Може ли да дойда с теб?
Сайлъс поклати глава.
— Ще те видя ли отново?
— Може би — в гласа му се долавяше доброта и още нещо. — Няма значение дали ти ще ме видиш, не се съмнявам, че аз ще те видя. — Той подпря кожения сандък до стената и тръгна към вратата в другия край на стаята. — Ела с мен.
Момчето тръгна след него и се спусна по малка вита стълба в криптата.
— Позволих си да ти приготвя куфар — обясни Сайлъс, когато стигнаха долу.
Върху купчина плесенясали псалтири стоеше малък кожен куфар, миниатюрен двойник на сайлъсовия.
— Всичките ти вещи са вътре — каза наставникът му.
— Разкажи ми за Почетната стража, Сайлъс — помоли Ник. — Ти си в нея. Мис Лупеску беше в нея. Кой друг? Много ли сте? Какво правите?
— Не правим достатъчно. Най-вече охраняваме граничните земи. Пазим границите на нещата.
— Какви граници?
Сайлъс не отговори.
— Искаш да кажеш като това, че спря Джак и хората му?
— Правим каквото трябва — гласът му прозвуча уморено.
— Но вие постъпихте правилно. Нали спряхте Джаковците. Те бяха ужасни. Бяха чудовища!
Сайлъс пристъпи по-близо до Ник и така момчето трябваше да отметне глава назад, за да види бледото лице на мъжа. Наставникът му промълви:
— Аз невинаги съм постъпвал правилно. Когато бях по-млад… правех по-лоши неща и от Джак. По-лоши от който и да е от тях. Тогава бях чудовище, Ник, по-лош от всяко чудовище.
На Ник дори не му хрумна, че мъжът може да лъже или да се шегува. Знаеше, че казва истината и попита:
— Но вече не си такъв, нали?
— Хората могат да се променят — отвърна Сайлъс и млъкна. Ник се чудеше дали наставникът му, дали Сайлъс, не е потънал в спомени. После мъжът каза: — За мен беше чест да бъда твой наставник, младежо. — Ръката му се скри под наметката и когато я измъкна, в нея се виждаше протрит стар портфейл. — За теб е. Вземи го.