МУЗИКА
„Алберт Херинг“ е наречена от критиката „образец на съвременна камерна комична опера“. Това произведение на Бенджамин Бритън е изключителна музикална гротеска, написана с великолепно майсторство и изящество. От цялата музика блика остроумие, сърдечност, оптимизъм и много ирония. „Алберт Херинг“ е високо достижение на съвременния музикален театър. Тя не е опера в традиционния вид, а едно камерно музикално-сценично произведение без хор и балет, без обикновения симфоничен оркестър. „Алберт Херинг“ всъщност е опера за 13 солисти-вокалисти и 13 инструмента (по-точно 13 инструменталисти). Всеки инструмент — (флейта (в три разновидности), обой, кларинет, бас-кларинет, фагот, валдхорна, арфа, ударни, струнен квинтет има разнозначна и равноправна „роля“ с действуващите лица, които са десет певчески и три детски гласа. Всеки тембър в камерния инструментален състав съответствува на отделен певчески глас на сцената; сценичната обрисовка на героите се допълва от тембровата и изразната им характеристика, постигнати с голямо умение в инструменталния състав.
Музиката на „Алберт Херинг“ е пълна с грациозна ирония, с очарование и остроумни вицове. И всичко това е създадено с деликатна и мека колоритност. На места в музиката са използувани широко известни теми от творби на Хендел, Вагнер и др. Бритън умело и находчиво изгражда чрез тях музикални пародии. Един от най-интересните моменти е вмъкването на мотива на „любовното питие“ от операта на Вагнер „Тристан и Изолда“, който звучи при изпиването на „сиропа“ и при последиците от това. Този похват на музикална пародия не е нов в оперното творчество, но Бритън го използува със забележително майсторство. Умелата употреба на музикалния виц спомага за по-ярката характеристика на образите. Вокалните партии са раздвижени повече инструментално, отколкото певчески, но всички носят отличителните белези на своите герои. В музиката могат да се посочат редица места с романтично-патетичен или с иронично-сантиментален характер; лирични или гротескови моменти и пр. и пр. Особено високи постижения от музикална гледна точка са интересната ария на Сид, монологът на Херинг, в който момъкът размишлява за своите морални устои, великолепният секстет от първа картина, акапелният нонет — един от върховете на психологично-изразното вглъбяване на композитора в характеристиката на своите герои, както и трагикомичното ламенто от последната картина, когато всички оплакват „загиналия“ добродетелен младеж. Операта завършва оптимистично — така звучи и песента на „освободения“ Алберт Херинг и децата.
Рихард ВАГНЕР
1813–1883
Името на Рихард Вагнер е свързано с най-големите завоевания и реформи в оперното творчество. Той е гениален творец, който не само обогатява изключително много оперното изкуство, но и тласка неговото развитие по нов път. Рихард Вагнер е създателят на музикалната драма и неговите произведения и до днес представляват едни от връхните постижения в тая област. Музиката на Вагнер е дълбоко национално изкуство. Новаторските търсения на композитора и като насоки, и като изразни средства, и като техника са толкова смели, че всяко негово произведение предизвиква бурни и продължителни полемики. Смелостта и дръзновението, с които Рихард Вагнер е защищавал своите идеи, са наистина рядко явление. Целият му живот преминава в непрекъсната борба в името на едно по-ново изкуство. Геният на Рихард Вагнер се изявява многостранно. Освен композитор той е и талантлив поет, сам написва текстовете на всички свои произведения. Вагнер е също така един от най-големите музикални писатели в историята на изкуството. Неговите книги и до днес не са изгубили своята актуалност. Като диригент Вагнер наред с Берлйоз и Бюлов допринася много за усъвършенствуването на това изкуство. Творчеството на Рихард Вагнер и по-специално неговите музикални драми са били приемани от едни безрезервно като най-големи художествени ценности, а от други — напълно отричани.
Рихард Вагнер е роден на 22 май 1813 г. в Лайпциг. „Баща ми умрял, пише Вагнер в автобиографията си, половин година след раждането ми. Вторият ми баща, Лудвиг Гайер, беше драматичен артист и художник… С него семейството ми се премести в Дрезден.“ Рихард Вагнер проявява в детството си разностранни художествени интереси. Особено го увличат литературата и театърът. От малък учи и пиано, но мечтае да стане поет. За първи път се опитва да композира на 15 години. По това време той се занимава с музика, но не много системно. След като чува едно изпълнение на Деветата симфония на Бетховен, което му прави потресаващо впечатление, той решава да се посвети на музиката. На 20 години е хормайстор във Вюрцбург, а след това последователно диригент в оперните театри на Магдебург, Кьоннгсберг и Рига. През 1834 г. Вагнер завършва първата си опера „Феите“. Две години по-късно още след премиерата в Магдебург се проваля втората му опера „Любовна забрана“ (по сюжета на Шекспировата комедия „Мяра за мяра“). През 1842 г. Дрезденската опера поставя по препоръка на Майербер операта на Вагнер „Риенци“ (по романа на Булвер-Литън, 1803–1873), която се посреща възторжено от публиката. Този успех става причина Рихард Вагнер да получи диригентско място в същия театър. През следващите няколко години композиторът разкрива напълно своята творческа индивидуалност. В оперите си „Летящият холандец“, „Танхойзер“ и „Лоенгрин“ Вагнер изяснява естетическите позиции на своята реформа — вместо традиционните арии и ансамбли той пише големи музикални сцени, изградени с лаитмотивна техника.