Залата за състезанията на певците във Вартбург. Откакто Танхойзер е изчезнал, Елизабет за пръв път присъствува на празненствата. Волфрам довежда Танхойзер. Рицарят възторжено поздравява Елизабет. Тя свенливо му признава любовта си. Елизабет се надява, че състезанието ще спечели Танхойзер. Щастливата среща изпълва Волфрам фон Ешенбах с печал. И той е влюбен в Елизабет. Тържествените фанфари известяват откриването на състезанието, а ландграфът обявява неговата тема — какво е любовта. Победителят ще получи определената от него награда. Волфрам трябва да започне пръв. След него пеят Валтер фон дер Фогелвайде и Битеролф. Всички възхваляват любовта като най-възвишено и нежно чувство, което никой не трябва да петни. Танхойзер скача възбуден и в песента си изказва своето разбиране за любовта — тя не е лъжливо себеотрицание, а нещо всеобемно, което създава радости и наслади. И въодушевен от своите думи, той запява възторжения химн на Венера — нека всички научат от нея какво значи любов. Рицарите са потресени. Това е нечувана наглост! С мечове в ръце те тръгват да му искат обяснение. В този миг Елизабет, макар и покрусена от думите на своя любим, застава пред него и с тялото си го предпазва от насочените мечове. Сега тя показва какво всъщност е любовта. Саможертвата за любимия — ето истинското й значение и величие. Ландграфът е трогнат от безпределната обич на Елизабет и пощадява живота на Танхойзер. Обаче младият рицар трябва да изкупи своя грях. Едва сега Танхойзер разбира силата на истинската любов и отново решава да отиде на поклонение в Рим. И не за себе си ще стори това, а за да бъде достоен за любовта на Елизабет.
Долината пред Вартбург. Елизабет се моли за Танхойзер. Поклонници се връщат от Рим — опростени и щастливи. Тя с тревога търси сред тях любимия си, но него го няма. Напразно Волфрам се старае да я утеши. Елизабет предчувствува близката си смърт. Волфрам страда, той все така силно обича Елизабет. Когато тя си отива, Волфрам запява тъжна песен за светлата звезда вечерница. Здрачава се. Бавно пристъпва още един богомолец, съсипан от умора, в дрипи. Волфрам разбира, че това е Танхойзер. Нещастникът разказва как е минало поклонението в Рим. „Както тоя сух жезъл никога няма да цъфне, така никога няма да бъде опростен твоят грях“ — му казал гневно папата. На рицаря-певец не остава нищо друго освен да се върне при Венера. Разкъсван от душевни терзания, Танхойзер вижда как богинята, заобиколена от красиви нимфи, го кани при себе си. Волфрам се принуждава да му разкаже за страданията на Елизабет, която може би вече умира от скръб по него. В тоя момент се дочува камбанен звън. Виденията на Танхойзер изчезват. Влизат поклонници, носещи тялото на Елизабет. Като обезумял се втурва Танхойзер след погребалното шествие. С горчиви думи на разкаяние той умира пред нейния ковчег. Идват други поклонници, които с вълнение разказват как жезълът на папата цъфнал. Това, което църквата не направила, извършва саможертвената, беззаветна и чиста любов на девойката.
МУЗИКА
„Танхойзер“ е постижение от най-голям мащаб в немската романтична опера. В тази и в следващата си музикално-сценична творба — „Лоенгрин“, Вагнер се явява като завършител на рицарскоромантичните тенденции в немското оперно творчество, намерили ярък израз преди това във Веберовата „Еврианта“. В „Танхойзер“ се преплитат реалистични и фантастични сцени, но и едните, и другите са използувани за разкриването на основната идея на произведението — борбата за свободна изява на човешките чувства, за изобличаването на този християнски морал, който, макар и да се прикрива зад въображаеми добродетели, съдържа в себе си много малко хуманност. Произведението възпява превъзходството на чистите душевни стремежи над тесногръдите църковни канони. Сам Рихард Вагнер пише: „Който открива в операта ми някакъв християнски романтизъм, той е видял само нейната външност, а не истинската й същност.“ В „Танхойзер“ са разкрити правдиво и с дълбоко психологическо вникване различни човешки чувства — любов, скръб, възторг, страдание, ликуваща радост. Също така значително място в операта заемат природните картини и битовите сцени, които създават подходяща атмосфера за развитието на действието. „Танхойзер“ е написана с още по-задълбочена и усъвършенствувана лайтмотивна техника. Тук Вагнер е направил нова крачка в симфонизацията на оперния оркестър. Оркестърът не само разкрива вътрешното развитие на драмата, но и притежава осезателна релефност.