Операта започва с прочутата увертюра, която отдавна си е извоювала най-широка популярност и като самостоятелно симфонично произведение. Увертюрата на „Танхойзер“ е изградена върху основните теми на операта и разкрива (разбира се, обобщено) цялата нейна драматична същност. Лист я нарича програмна симфонична поема със сюжет съдържанието на „Танхойзер“. Трите основни лайттеми тук са: хорът на пилигримите, сцената на вакханалията и химнът на Танхойзер. Увертюрата е написана във формата на сонатно алегро (с обърната реприза) в встъпление и заключителна част. Оркестрацията е бляскава и подпомага разкриването на програмното й съдържание.
Първата картина започва с оркестрово встъпление, което създава атмосферата в пещерата на Венера. Вакханалията е обрисувана музикално с изумително майсторство. Нейна връхна точка е прочувственият химн на Танхойзер. Дуетът на рицаря а Венера има завладяваща сила. Интересен е и хорът на нимфите. Във втората картина на първото действие силно впечатление прави хорът на богомолците — дълбоко поетичен хорал (използуван в началото и края на увертюрата), който е една от най-вдъхновените страници на цялото Вагнерово творчество. Поетичната песен на овчарчето поражда радостни и светли чувства. В края на картината е вълнуващият мъжки септет.
Във второ действие Вагнер изгражда с голяма обич образа на Елизабет — олицетворение на любовта, на женската вярност, на готовността за саможертва. Арията на Елизабет е последвана от големия дует с Танхойзер, издържан в същото настроение. Състезанието на минезингерите силно контрастира с първата част на действието. Тук отново прозвучава, но с още по-голяма сила, пламенният химн на Танхойзер, посветен на Венера. Финалната сцена е пълна с контрастни настроения и напрежение.
Встъплението към трето действие изобразява пътуването на Танхойзер до Рим. Това встъпление е изградено върху темата от арията на Танхойзер, в която той разказва на Волфрам резултата от своето пътуване. Действието започва с познатата тема на хора на богомолците, с която завършва и операта. Едно от най-прочувствените места в „Танхойзер“ е арията-молитва на Елизабет, която разкрива още по-пълно богатия образ на главната героиня. Наситена с много лирика и сърдечност е арията на Волфрам „Звезда-вечерница“, която си е спечелила голяма популярност и като концертна ария. Разказът на Танхойзер е богат с мелодически и емоционални нюанси. Силно въздействуваща е музиката по време на погребалната процесия. След нея контрастно звучи женският хор на богомолките, които съобщават за разцъфналия жезъл на папата. Операта завършва с познатия хор на богомолците.
ЛОЕНГРИН
Голяма романтична опера в три действия (четири картини)
Либрето Рихард Вагнер
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
Хайнрих Птицелов, германски крал — бас
Лоенгрин — тенор
Елза фон Брабант — сопран
Херцог Готфрид — без пеене
Фридрих фон Телрамунд, брабантски граф — баритон
Ортруда, негова жена — сопран
Кралски глашатай — бас
Четирима брабантски рицари — тенори, баси
Четирима пажове — сопрани, алти
Саксонски и тюрингски графове, рицари и дворяни, брабантски графове и рицари, придворни дами, пажове, войни, васали, мъже, жени, прислуга.
Действието се развива в град Антверпен през първата половина на X в.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
При създаването на либретото на „Танхойзер“ Рихард Вагнер попада на легендата за Лоенгрин и тогава у него се ражда идеята за написването на операта „Лоенгрин“. Но към осъществяване на идеята си Вагнер пристъпва след четири години, тъй като е бил зает с работа над „Танхойзер“. Първия вариант на либретото на „Лоенгрин“ композиторът завършва на 19 ноември 1845 г., а работата над музиката започва около една година по-късно.
Вагнер проучва детайлно старинните саги за Лоенгрия, както и легендите, известни под името „лебедови“. В тях се разказва за рицари, които идват на помощ на девойки с лодките си, теглени от лебеди. В немската литература има множество произведения с подобен сюжет. Сред първоизточниците на съдържанието на „Лоенгрин“ е една поема от средновековния рицар-поет Волфрам фон Ешенбах. Освен това авторът е използувал и известната приказка на братя Грим „Лебедовият рицар“, както и един средновековен ръкопис, издаден през 1813 г. под името „Баварският Лоенгрин“.