Отново на брега на Шелда. Ранно утро. Рицарите се стягат за решителния бой срещу врага. Задава се траурна процесия — рицари носят убития Фридрих фон Телрамунд, а след тях върви тъжната Елза. До крал Хайнрих приближава Лоенгрин и разказва как е бил нападнат от Фридрих. След това рицарят съобщава, че Елза е престъпила клетвата си и той вече не може да остане в Брабант. Момъкът вече няма защо да пази в тайна името си — казва се Лоенгрин и е син на владетеля на свети Граал. Неговото призвание е да помага на хората, но само ако те му вярват. Сега той трябва да ги напусне. Напразно кралят и Елза го молят да остане. В реката се появява лодката, теглена от лебед. Лоенгрин се разделя с любимата си, подава й пръстена и своя меч. Нека това оръжие в ръцете на новия херцог, младия Готфрид, да помогне за величието на родината. От тълпата се чува подигравателният смях на Ортруда: Готфрид никога няма да се върне, защото самата тя го е превърнала в лебед. Но магиите на Ортруда са безсилни пред рицаря на свети Граал. Лоенгрин освобождава лебеда от лодката и птицата се гмурва във водата. От реката излиза прекрасен момък — това е Готфрид. Когато го вижда, Ортруда пада мъртва. Лоенгрин влиза в лодката и тя отплува. Отчаяна, Елза умира. Водите на Шелда отвеждат завинаги тъжния Лоенгрин …
МУЗИКА
„Лоенгрин“ заслужено си е извоювала славата на най-висша изява на немския романтичен дух в оперното творчество. На обаятелните старинни саги Вагнер е придал подчертана драматична трактовка. Поради това „Лоенгрин“ не е чисто легендарна рицарско-романтична опера, а музикална драма. В последната си опера „Парсифал“ композиторът отново ее връща към средновековните легенди за рицарите на Граал. Обаче докато в „Лоенгрин“ Вагнер разрешава и свръхестествените явления в реалистичен аспект, в последната си музикална драма той им придава символично-мистична окраска.
В операта „Лоенгрин“ Вагнер още повече подчертава ролята на лайтмотивите. Те са ярки, кратки и много изразителни. Броят им е доста голям и те се разделят на групи. Съществено място заемат лайтмотивите на положителните герои — Лоенгрин и Елза (трите лайтмотива на „Лоенгрин“ са познати под името „лайтмотивите на Граал“), както и „рицарският“, „на лебеда“ и др. Втората група мотиви са на отрицателните герои и играят роля на контрадействие. Лайтмотивите от третата група са свързани с по-отвлечени понятия като „лайтмотив на забранения въпрос“, на „възмездието“ и пр. Всяка група лайтмотиви има и общи показатели. Например първата група е с по-мека мелодична линия и е наситена с по-голяма емоционалност; втората група се отличава с дисониращи интервали и е мрачна по характер; третата група пък е някак сурова, с подчертана ритмичност.
Рихард Вагнер достига до по-различна изява на мелодиката и музиката на „Лоенгрин“. Той смята (както в миналото Глук), че мелодията трябва да произлиза от интонационното движение на художествената реч и че не може да има разлика между декламационните и напевните фрази. Ето защо тук той се стреми да пише по друг начин. Сам Вагнер дава следното обяснение за това: „Моята декламация е вече пеене, а моето пеене трябва да бъде съвършена декламация.“ Ролята на оркестъра също така става по-съществена, отколкото в предишните му музикално-сценични творби.
„Лоенгрин“ започва с оркестрово въведение, което замества обширната увертюра на създадените преди това опери. Отличителните черти на главните герои са набелязани още преди двамата да се появят. Елза не е започнала своя разказ, когато музиката зазвучава с такава искреност и поетичност, че слушателят вече вярва в невинността на девойката. Интересна и вълнуваща е голямата сцена на раздялата на Лоенгрин с лебеда. Краят на първото действие е изпълнен с възторжени чувства.
Второто действие започва с музика, силно контрастна на финала на предишното. С проникновение са обрисувани коварните планове на двамата отрицателни герои. После музиката отново зазвучава жизнерадостно. Специално внимание заслужават битовите сцени. Малката ария на Елза, в която тя се обръща към вятъра, е наситена със светли чувства. Тържественото сватбено шествие е прекъснато от яростните призиви на Ортруда към боговете. С приближаването на края на действието напрежението нараства все повече и повече. Финалната сцена е забележителният квинтет с хора.