„Сицилианска вечерня“ е в пет действия — типично за френската голяма опера. Тя започва с широко разгърната увертюра изградена върху теми от операта. Това е една от най-хубавите и най-често изпълнявани на концертния подиум Вердиеви увертюри. Написана е в доста свободна сонатна форма, тъй като композиторът е трябвало да използува повече теми от операта си. Въпреки това тя не е разпокъсана, а е стройно оркестрово произведение. Изследователите на Верди и в „Сицилианска вечерня“, както в „Риголето“ и „Травиата“, са нарекли една често прозвучаваща тема „лайттема“, макар че сам композиторът никога и никъде не употребява това понятие, а напротив, се бои от него. Това е темата на „вендетата“, т.е. на отмъщението, която в тази опера е използувана по-широко и създава доста силни музикални асоциации с насочващо значение.
В операта са намерили място много масови сцени, които играят важна роля в развитието на действието. Музиката в тях има подчертано народностен характер. Дори за някои от тези сцени Верди използува фолклорни теми. Идеята за разгаряне на патриотичните чувства на народа с песен не е нова за Верди. Тя съпътствува произведенията му от първия период, предимно в оперите с родолюбиви сюжети. Същият похват, но с още по-голямо умение, Верди използува в „Сицилианска вечерня“, като развива тарантелата в голяма напрегната масово-патриотична сцена. Но не само тук композиторът влага патоса на борбата за освобождение. Тази патриотична приповдигнатост личи както в партиите на Елена и Ариго, така и в партията на Прочида. Разбира се, Верди, винаги верен на себе си, работи най-задълбочено в разкриването на вътрешния живот на героите си. В тази насока в „Сицилианска вечерня“ композиторът има още по-големи постижения. В една ария той разкрива не само една страна от душевния мир на своя герой, а няколко, и то съвсем различни. Например в голямата балада на Елена от първо действие Верди е успял да обрисува пламенната душа на девойката и патриотичните й настроения, да пресъздаде душевната борба, която се разгаря в нея. Във второто действие силен момент представлява така наречената по схемата на френската опера „встъпителна ария“ на Прочида (баладата на Елена от първо действие също има такова значение.
Двете картини на третото действие са силно контрастни. Първата е напрегната и в центъра й са преживяваната от отрицателния герой душевна борба, както и изключителният по своята красота дует между Ариго и Монфор. Втората картина е обичайният бал с балет, само в края й, при разкриването на заговора срещу губернатора, се засилва драматичното напрежение.
В четвърто действие — в затвора — прозвучава наситената с много скръб ария на Ариго. Това всъщност е неговата сърдечна изповед, която подготвя големия дует с Елена, равен по сила на въздействието на дуета от второ действие — любовното признание и клетвата.
Последното действие е непрекъсната градация. Тя започва с щастливите мисли на Елена, така сполучливо предадени с нейната великолепна песен-сицилиана, и стига до бурния финал на трагичната смърт на героите и щастливото освобождение на народа.
СИМОНЕ БОКАНЕГРА
Опера в три действия с пролог (пет картини)
Либрето Франческо Пиаве
ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:
В пролога:
Симоне Боканегра, корсар на служба в република Генуа — баритон
Якопо Фиеско, благородник от Генуа — бас
Паоло Албиани — баритон
Пиетро, плебей — баритон
Моряци, народ, прислужници на Фиеско
В операта:
Симоне Боканегра, първият дож на Генуа — баритон
Мария Боканегра, негова дъщеря, под името Амелия Грималди — сопран
Якопо Фиеско, под името Андреа — бас
Габриеле Адорно, генуезки благородник — тенор
Паоло Албиани — баритон
Пиетро — баритон
Капитан на стрелците — тенор
Прислужница на Амелия — сопран
Моряци, войници, народ, сенатори, придворни на дожа.
Действието се развива в Генуа през XIV в.
ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА
След „Сицилианска вечерня“ Верди се завръща в родината си и отново насочва своето внимание към „Крал Лир“. Но работите по либретото не вървят добре и тогава композиторът започва да преработва операта си „Стифелио“ (написана непосредствено след „Риголето“), която сега получава името „Аролдо“. Търсейки сюжет за нова опера, той се спира на драмата на Антонио Гутиерес „Симоне Боканегра“, написана през 1843 г. Тя привлича вниманието му още като работи върху „Трубадур“ (нейният сюжет също е взет от драма на Гутиерес). Верди написва сам плана-сценарий на операта си „Симоне Боканегра“ и го изпраща на постоянния си либретист Франческо Мариа Пиаве (автор на либретата на много Вердиеви опери, включително „Риголето“ и „Травиата“). Интересно е, че композиторът, който е познавал творчеството на Шилер и е писал опери по сюжетите на „Разбойници“ и „Луиза Милер“, не е използувал за „Симоне Боканегра“ драмата му „Заговорът на Фиеско от Генуа“ (1784) със същия сюжет, а предпочита доста по-слабата драма на Гутиерес.