Но сега мога да ти кажа, че такива неща не само са „възможни”, но и стават много по-често, отколкото може би се вярва дори в „най-убедени” кръгове...
Първият пратеник на оная Общност, към която принадлежа днес, дойде именно по този начин в моя живот, когато едва бях научил азбуката.
Отначало го взимах за просяк, на когото майка ми често даваше супа, но после, – и аз просто изпитвам стеснение да говоря за това, – – когато той все отново и отново ме посещаваше въпреки затворените врати или внезапно се появяваше пред мен на полето и в гората и пак така внезапно изчезваше, детският ми мозък потърси друго обяснение, което и моят възрастен приятел и закрилник с голяма мъдрост одобри, макар че то беше, строго взето, погрешно.
Възпитан от майка си в една благочестива вяра, според която „тронът Божи” е заобиколен от „светци”, аз вярвах, че онзи пратеник на високата Общност не би могъл да бъде друг освен такъв един „светец”, и то тъкмо оня, когото аз особено почитах и когото охотно си представях в същия образ, в какъвто ми се „явяваше” моят духовен наставник.
Традиционните изображения на „светеца” само подсилваха тази моя вяра и когато най-после намерих смелостта да го запитам, от почитаната уста на този възрастен, странен приятел чух думите: „Имаш право, дете мое, а по-късно ще узнаеш и повече за мен!” – – –
Аз изтълкувах тоя отговор по детски като безусловно потвърждение, но се пазех да не се издам пред никого, защото моят възрастен приятел ми бе казал, че проговоря ли нещо за нашите срещи, той няма повече да може да идва при мен, а аз го бях вече толкова обикнал, че за мене нямаше нищо по-страшно от това да го загубя.
Може би това предупреждение дори не беше необходимо, защото страхът от всевъзможни насмешки би ме накарал без друго да държа устата си затворена.
С течение на времето внезапните явявания и изчезвания на този приятел станаха толкова естествени за мен, че дори през ум не ми минаваше колко странни в сравнение с всичко останало бяха те.
Като станах обаче с няколко години по голям, неговите „посещения” се разредиха и накрая съвсем престанаха, което ме изпълни с най-дълбока болка, понеже си мислех, че не друго, а детските ми „безчинства” трябва да са виновни за това.
Във възпитателно отношение тази мисъл ми оказваше известно време много благотворно въздействие, но като видях, че всичките ми опити да стана наистина „послушен” не помагаха с нищо, аз ги изоставих и започнах да водя волния живот на открито, любим на всяко немирно момче, така че почти напълно забравих някогашния си стар приятел. –
Едва много по-късно у мен изведнъж се появи усещането, че той въпреки всичко е някъде близо до мен, и това усещане беше винаги съпроводено от едно чувство на щастие, което е трудно да се опише.
Някои външни преживявания ми даваха ясно да почувствувам кое той считаше за добро и какво желаеше да избягвам, обаче – – аз не го виждах, чувах и докосвах, както преди. –
Почти съм склонен да кажа: той беше като че ли във мен, или стоеше сякаш „зад мен”...
Така изминаха още години, докато един ден, при обстоятелства, които дори и на по-мистериозно настроен от мене човек биха се сторили достатъчно „мистични”, не поднових запознанството си със своя стар приятел.
Този път по коренно различен начин. – –
При мен дойде посетител, – на пръв поглед чужд човек, но още в следващата секунда – – повече от добре познат.
Този път не в направилите ми някога такова впечатление ориенталски одежди, а облечен по европейски, с оная малко небрежна елегантност, с каквато ориенталците често носят европейското облекло.
Сега ми бяха възложени задължения, които вече изключваха възможността да запазя срещата в пълна тайна поне по отношение на любимата жена, споделяща живота ми от ранни младини.
Моята спътница в живота беше от първите жени, които си бяха извоювали правото на висше образование, и беше проникната от една изцяло скептична, матерна диетична философия.
Писмата, които тогава й изпращах, тъй като тя отсъстваше при онова първо посещение, я изпълниха с неизказани опасения от някакво мое внезапно „душевно заболяване” и само трезвата й преценка, че в това „безумие” имаше все пак твърде много „методичност”, разпръсна най-после съмненията, напълно понятни при нейния светоглед...
Тя щеше по-късно сама да се запознае в плът с посетителя и с други още като него, но тогава не можеше още да предположи, че тези посетители ще станат нейни дълбоко уважавани приятели. – – –