Христо Фотев
Книга за свободата
На Георги Баев
Не на площадите — а в нашите души
Тя — Свободата — се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича — и на любовта.
По-неизменна и по-лична от кръвта…
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Към нея се пристъпва нежно с „Мила“
в часът, когато твоя биография
внезапно стане Тя —
не епитафия!
Тя е сюжета на живота ми в една
завършена от край до край вълна.
Ти, в темпа й дъгообразния, по име,
презиме и фамилия — търси ме!
Между покрусата срещу ми — и възторга.
Не в досието ми — в сияйната му морга.
Не в алкохолните ми жестове — ела!
Търси ме в спомена за бившите крила.
В нощта пропукана от връзката интимна
на шепота — със барабаните на химна.
От „Я люблю тебя“ търси до „Ай лъв ю“ —
там — на пристанището в златното ревю.
Не питай как опитомява Тя водата —
бедрата й — стихийно-дълги под луната.
В това пристанище аз целия съм „Да“.
Едно голямо и прекрасно „Да“… Вода
и свобода… Търси ме в сянката й зрима,
мен — лоцмана на нейните хиляда псевдонима!
И в ларингса на нейното мълчание — по име,
презиме и фамилия — търси ме.
Ти — на когото сме в митичните везни,
изгубилите свойта свобода, помни!
И не убивай с устните си нажежени
ти — автографа й в сърцата им ранени!
На вцепенените им рамена — и дни
ти ангелическата пластика върни!
Не я захвърляй в паметта им ужасена
подобно статуя в морето пред Микена,
морета финикийски, гръцки, стари —
григорианско-мавзолейни календари.
И Ти, о, Свобода — над паметта ми бди!
Пространство има там без твоите следи
и тишина е там — печална и голяма…
Но там… И сптомена от болката го няма.
Понякога — внезапно прозвънти в нощта
пукнатина — през корпуса на моите неща
и в блясъка й Ти — момиче — Майко моя!
Върху ти — сянката от пламъка на Троя,
и майка ти (Хекуба лозенградска) с боси —
по-боси от сълза нозе, към мен те носи.
Навярно е от там — в самата си душа
аз свойто щастие внезапно да руша.
Вината ми пред вас — с какво да я измеря?
Сълза — студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя — смъртно моя — чужда болко.)
Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси — и предаде?
Не зная… Но във всички ти по име,
презиме и фамилия — търси ме!
Изгубя ли — или любовно подаря
от теб — о, моя Свобода, една искра,
най-малката, срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло…
И Ти, о, Господи, където и да си,
за ужасените, вдигни ме, ти коси,
хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
пред кулата бургаска, там на тротоара,
и гларуса — акула твоя — да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни!
Да спра — но как? Когато автора е Тя.
Аз всички календари ще и посветя.
И всички часове — секунда по секунда.
Тя — на сезоните ми баграта и грунда.
Без златните протези на една лъжа…
Това призвание — да ви принадлежа
е Тя… И аз съм от усмивката до стона
във вас — частица от душата й — синхрона…
В часа, когато Свободата се възправя —
Тя може би не е с крила, но окрилява.
Тя е отворена пред всички ни врата.
Единственото страшно „Не“ срещу смъртта.
Аз имам правото — по-точно свободата
да я сравня със светлината и водата —
с — артезианската — по пластика вода
Голямата и отговорна Свобода
случайното си кратко име да забравя —
в концлагера на любовта ви да я правя,
да се усмихна аз и да поема риска —
донякъде ли? Не! Тя целите ни иска!
Тя — Свободата се изгражда и руши
не в директивите — а в нашите души.
На думите е Тя душата строга.
Как ражда — и как бди над диалога.
И никой няма право… Само Тя
ми дава право да говоря — и летя!
Тя е живота ми във действие и сила.
В деня, когато ще пристъпя с — Мила,
о, мила, сладка Свобода — и разбера
високо — там в нощта, — че няма да умра.
1.
I. О, Свобода — единствена — в която
съм целият — и в името ти свято
да се живее трябва — и умре…
Върни ми ти Сарматското море!
Ти с бившите му три по три вълни
срещу ми хоризонта въздигни.
На въздуха му ти върни — на щорма
Сарматската неудържима форма.
Небето му от здраве — и стомана.
(О, мои рамене с криле от пяна.)
II. …Да се роди най-синьото — в момента
сияйната му ти смъкни плацента —
изстреляй го в очите ми с една —
единствена — Сарматска — правълна!
(Ти, свята майко на аквамарина.)
Мечтая пак кръвта ми да е синя.
Да ме изпълни твойта светлина.
В сърцевината крехка на деня
да вдигна аз с усмивка разгневена —
до бяло сянката си нажежена.
~ 1 ~