- Какво правиш? Ти не трябваше да си тук тази нощ.
- Ще те заведа в Лондон.
- Какво? Калеб...
Изведнъж краката й вече не докосваха земята. Носеха се във въздуха. Айлийн се вкопчи в Калеб и погледна надолу.
- О, Боже...
В краката й светлините на Бирмингам очертаваха оживени неонови улици. Колите изглеждаха миниатюрни, а хората - като мравки, неподозиращи какво прелита над главите им.
Калеб я наблюдаваше внимателно, усмихваше се гордо и високомерно. Косата на Айлийн се вееше и галеше гърба й. Калеб плъзна ръка към средата на изящния й гръб. Притискаше я до себе си.
Айлийн почувства как топлината на ръката му прониква през меката и фина блуза.
- Калеб... - отметна глава назад и го погледна. - Летим.
- Какво? — пошегува се ванирът, погледна надолу и се престори, че губи равновесие. Айлийн извика и той се засмя. - Шегувам се.
Почувства как косите й докосват ръката му. Едва успяваше да долови аромата на Айлийн, губеше остротата на сетивата си. Усещаше обаче парфюма, който се носеше от блестящата й коса - лек и възбуждащ плодов аромат. Вплете пръсти в косата й, докато потъваше във виолетовите й очи.
- Харесва ли ти? - попита я той и я притисна по-силно към себе си. Гледаше устните й.
- Да - прошепна тя. Трепереше от удоволствие. Не само й харесваше да лети, но и да бъде обгърната от неговите ръце.
- Студено ли ти е? - обхвана я по-плътно, за да я сгрее с топлината на тялото си.
- Не... - прошепна тя и плъзна ръце по гърдите му. Вдиша дълбоко и почувства в устата си вкуса му.
Какво правеше? Това ласка ли беше? Не можеше да го избегне. Искаше да го докосва и да се гали в него.
- Как ти се струва, Айлийн? - извика Дана, която летеше до тях и тъкмо препасваше през гърдите си чантата „Луи Вюитон"53. Не е лошо да си ванир, а?
Айлийн я изгледа косо и повдигна вежда.
- Дръж се, принцесо - прошепна Калеб с палава усмивка.
За секунди застанаха в хоризонтално положение. Айлийн извика и заби нокти в гърдите му.
Очите на Калеб почти се насълзиха. Раните по гърдите му от борбата между берсерки и ванири все още не бяха заздравели. Трябваше да пие от нея, за да оздравее или скоро щеше да умре. Трудно му беше да лети.
- Страх ли те е, малката?
- Не.
- Напрегната си.
- Какво очакваш? Летя, а освен това не ми харесва тази поза. Разбира се, че съм напрегната. Случвало ли се е да ви наака някоя гугутка?
Калеб се засмя сърдечно. Харесваше чувството й за хумор. Притисна я още по-силно към себе си и промени положението им. Той беше отдолу, а тя - отгоре.
- Стига си се фукал. Калеб - каза Дана раздразнено. Айлийн беше изумена, но се усмихна. Смехът му я беше очаровал.
- Фукльо!
Калеб отвърна с още една блестяща усмивка. След като се въоръжи със смелост, събра косата на Айлийн и я задържа така.
- Така великолепната ти коса няма да се заплете - обясни той. - И ще можеш да се хванеш по-здраво за мен.
Тя потрепери и сграбчи реверите на якето му. Подпря лицето си на каменните му гърди. Нямаше да спори с него в тези условия.
- Както кажеш, но не ме пускай.
- Напред, красавице.
Стана бърз като вятъра и се врязаха в небето над Англия. Студено небе, с остатъци от градски дим, но гостоприемно и безкрайно за тях тримата.
След десет минути бяха отново в Лондон, на една от най-скъпите улици в града. Кенсингтън Палас Гардънс. Подредени като войници дървета я красяха.
Когато се приземиха, Айлийн се забави няколко секунди, преди да пусне реверите на Калеб.
- Беше... невероятно - призна тя и дръпна косата си от ръцете му.
- Да - каза й той с блестящи очи. Среса косата й с пръсти, жест на близост и притежание, и я пусна.
Айлийн се изкашля, отдръпна се от него и безуспешно се опита да прикрие зачервените си бузи. Прибра косата си в небрежен кок.
- Какво правим тук? - Тя огледа невероятните сгради по улицата. - Кой живее тук? Президентът?
Калеб и Дана се спогледаха и се усмихнаха.
- Кралят на Саудитска Арабия, Абдула. Световният лидер на стоманата, собственикът на най-богатата фирма за недвижими имоти в Англия, султанът на Бруней и така нататък... - изброи Калеб, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем маловажно.
- Умират от глад, както се вижда - посочи иронично Айлийн.
- Всичките са много, много, много богати.
- Добре... Какво правим тук? - отново попита тя и се намръщи. - Мислех, че сме на караул.
- Баща ти остави една къща тук - отвърна Дана.
- Моля? - Тя отметна коси назад и я погледна с ококорени лилави очи.
- Баща ти беше много богат.
- Всички ванири сме доста заможни - поясни Калеб с широка усмивка. - Тор притежаваше строителни компании. Продаде акциите си и забогатя. Освен това притежаваше много земи и купища имоти, оценени на милиони евро, освен значимите суми, вложени на борсата и в банки... Както и да е, това е една от неговите къщи.