Дана погледна брат си и веднага застана до него. Той се подпря на рамото й. Губеше способностите си и от раните силите му отслабваха. Животът започваше да го напуска. Грижите на Мену, Каал и Дана не можеха да помогнат. Неговата caraid, Айлийн. го беше отхвърлила, продължаваше да го отхвърля и не му даваше утеха. Само тя можеше да го спаси с доброволното отдаване на тялото си.
Защо не ми отговаряш, Калеб?
- Изведи ме оттук - каза той на сестра си с едва доловим шепот. - Не искам да ме гледа в този вид.
Дана го заведе до вратата, но Айлийн ги догони, преди да излязат.
- Къде отивате? - попита ги учудено.
- Айлийн, Калеб има нужда да...
- Не, Дана - прекъсна я той с влажни и зачервени очи. - Трябва просто да си почина. Още ме боли гърбът.
Айлийн сведе поглед и преглътна. Искаше да го успокои, да му помогне да се почувства по-добре. Вече беше направила онова, което Дана й беше подсказала. Беше го изслушала. Беше му простила. Знаеше, че има още нещо, което можеше да направи за него. Но какво беше то?
- Останете още малко, моля ви - настоя тя.
- Не можем - отвърна той. - Трябва да се дава караул. Тази зона вече е под наблюдението на ванири и берсерки. Но трябва да бъде подсигурена и централната зона, която е по-размирна. Ще отидем там, имат нужда от нас. А ти имаш нужда да бъдеш с тях.
- Ами охраната? Аз също имам нужда от вас тук. -Учудена от собствения си отговор, Айлийн го погледна в лицето, а той дори не реагира. Толкова й беше трудно да приеме това, а Калеб не й обърна внимание.
- Утре ще се видим - каза й Дана и се усмихна насила. Обърнаха се, за да излязат.
Лека нощ, Калеб. Много благодаря.
Айлийн затвори очи и сбърчи чело.
Защо не говориш с мен, Калеб? Сбърках ли нещо?
Но те вече се понасяха в полет. Айлийн прехапа устни и бавно се върна в хола. Рут и Габриел я гледаха с очакване. Тя не знаеше как да се държи.
Беше се оказало, че е богата, че е хибрид по рождение, че най-добрите й приятели са в новата й къща, където имаше на разположение прислуга. Вампири, хора и върколаци я бяха преследвали преди, защото бе хибрид. Сега също я преследваха. Микаил, който беше инициатор на залавянето на ванири и берсерки, дълги години се беше преструвал, че е неин баща. Преди шест дни беше видяла как умира. Сега се оказваше, че е жив, че пристига в Лондон с Виктор, когото тя смяташе за един от най-добрите си приятели. Но беше предател. Заговорник. Беше открила, че има невероятен дядо, берсерк. Нищо от тези неща обаче не я притесняваше толкова, колкото сломеното изражение на Калеб. Да. Същият ванир, който я беше изнасилил и отвлякъл от измисления й дом. Сега, след всичко това, тя беше тъжна и наранена, защото той не й беше отговорил мислено. Защото не беше останал, когато го беше помолила. Защото не говореше с нея. Сякаш беше прекъснал връзката. Трябваше ли да го прави така изведнъж? Щеше да му даде да разбере на този самовлюбен фукльо.
Погледна приятелите си и се усмихна. Неизбежно през ума й мина мисълта, че те са тук благодарение на него. Брейв беше в Улвърхамптън благодарение на него. Благодарение на онова, което той направи, тя си спомни коя е. Въпреки че беше груб и жесток, той я беше накарал да си спомни. Ами ако не я бяха отвлекли и беше преживяла трансформацията в Барселона, в ръцете на Микаил и хората от „Нюсайънтистс"? Тръпки полазиха цялото й тяло. Никога нямаше да види отново приятелите си.
- Добре ли си, мила? - попита я Рут.
- Да. Просто беше много труден ден...
- Хайде - отвърна Рут предизвикателно. - Ще ми разкажеш ли какво има между теб и този мъж, излязъл от нещо средно между списание „Вог"56 и комиксите на „Марвъл"57? Света Дево... Ейлийн - възкликна Рут и притвори очи. - Как може да е толкова готин?
- Е, чак пък толкова - каза Габриел и се прозя.
- Няма нищо особено - каза Айлийн и погледна към вратата. Спомни си лицето на Калеб.
- Ясно, а аз съм Меган Фокс - отвърна Рут саркастично.
- Ще ти се - каза й Габриел.
- Не се отклонявай. Да се върнем на въпроса, скъпа - нареди Рут. - Той те гледа, сякаш си негова. Като своя собственост. Бих полудяла, ако някой ме гледа така.
Айлийн продължаваше да мисли за него. Не й излизаше от ума. Искаше да бъде с него, да я прегърне и да полетят както преди. Това беше най-хубавото преживяване в живота й.
- Побърква ме... - призна тя на глас и се хвана за главата. Габриел и Рут се ококориха.
- Значи е истина? - попита Габриел. - Между вас има нещо. Мария донесе огромно шоколадово брауни с орехи, залято с топъл шоколад и три топки ванилов сладолед.
- Така ли се храниш, откакто си тук? - подсвирна Рут. - Ти не можеш да ядеш това. Имаш диабет, слънчице.