Мелодията беше много подходяща.
Чий беше този телефон? Айлийн го взе и се обади.
-Да?
- Добро утро - каза Дана от другата страна.
- Здравей - протегна се и веднага се сети за брат й. - Там ли е Калеб?
Дана замълча за няколко секунди.
- Не. Няма го.
- Къде мога да го открия?
- Искаш да го видиш ли? - попита тя обнадеждена.
- Искам да говоря с него.
- Ела тази вечер в Бирмингам и ще го видиш. Сега е нощта на слънцестоенето.
- А какво да правя с моите приятели?
- Доведи ги. По-добре да са с нас, отколкото сами.
- Безопасно ли е?
- През тази нощ нищо няма да е безопасно, Айлийн.
- Ясно... - Замисли се. - Благодаря за роклите. Колко ти дължа?
- Нищо. Това е подарък от Калеб.
- Трябва да му ги платя, Дана - отговори Айлийн, развълнувана от жеста на ванира. - Тези дрехи са много скъпи.
- Ако наистина искаш да му благодариш, виж се с него в Бирмингам. Ела тази вечер.
- А мобилният телефон? Мой ли е? Мога ли да сменя мелодията за входящо повикване?
Дана се засмя.
- Да. В него са записани всички телефони на членовете на клана и на хората, които познаваме и ни помагат понякога. За каквото и да е, обаждаш им се и те ще са готови да жертват живота си за теб.
- Какви добри хора - прошепна тя унило, отиде до прозореца и натисна бутона, за да се отворят щорите. Денят в Лондон беше много мъглив. Както обикновено. — Добре. Тази вечер ще се видим. Къде?
- В Куинс Армс. В центъра на Бирмингам. Там ще бъде нашият караул. Някои берсерки също ще дойдат с нас.
- И какво предполагате, че ще се случи тази нощ?
- Това, което се случва преди слънцестоене и пълнолуние. Битка и преследване, скъпа.
Айлийн почувства как нещо в нея се събужда. Нещо силно, предизвикателно и жадно за адреналин.
- На свечеряване, нали?
- Да. Сигурно ли е, че Калеб ще дойде?
- Да. Ще дойде.
Сутринта мина бързо. Тримата закусиха заедно. Смяха се на коментарите на Рут за закуските на англичаните, богати на мазнини и стимулиращи високото кръвно налягане. Айлийн заобиколи въпросите за Микаил, доколкото можа. Съчини сама необходимото, за да обясни ролите на Калеб и Дана във фирмата. Габриел не преставаше да я гледа с нещо средно между възхищение и учудване.
Айлийн знаеше, че той забелязва нещо различно в нея, нещо, което Рут, като жена, не долавяше. Но Ас я беше предупредил за реакцията, която тя щеше да предизвиква у противоположния пол.
Мария, тайно от Рут и Габриел, я представи на останалата част от прислугата. Шофьорът се казваше Игор, беше чернокож, висок около два метра и също толкова широк. Две момчета се занимаваха с градините и басейните. Имаше още три жени. Всичките бяха с дълги бели коси и много си приличаха. Прислугата беше малко странна, но й хареса. Само седем души за цяла къща, в която имаше много работа.
- Колко ви плащаше баща ми? - обърна се Айлийн към Мария.
- Достатъчно, госпожице.
- Тук има много работа, Мария. Аз ще ви увелича заплатата.
- Момиче. - Тя постави ръка на гърба й. - Ние живеем тук с теб. Ти ни даваш подслон и те уверявам, че ни плащаш много, много добре. Всичко, което правим, го правим с удоволствие и радост.
Мария беше очарователна. Великанът Игор беше от онези хора с внушително тяло, но със сърце на малко дете. Веднага й стана симпатичен. Трите жени я гледаха и се усмихваха, но говореха малко. Мария й каза, че са били монахини в манастир.
- Няма ли мъж до теб, Мария? - беше учудена, защото жената още беше красива. — Може би съпруг?
- Съпругът ми почина, дете - каза тя, с поглед, пълен с тъга.
- Много съжалявам - извини се Айлийн, но все още не можеше да проумее защо не е намерила някого.
Същата сутрин помоли новия си шофьор да ги разходи из Лондон. Видяха Хайд Парк, Биг Бен, Уестминстър и завършиха при футболния клуб „Арсенал", по изрична молба на Габриел.
След това обядваха с Игор в един японски ресторант, където установиха, че Габриел се справя ужасно с пръчиците за суши.
- Значи... - посочи Габриел, докато се бореше с парче суши -тази вечер отиваме в Бирмингам?
- Да. - Айлийн се изкашля. - Уговорих се с Дана, Калеб и техните приятели. Ще се запознаете. Както момичетата, така и момчетата са изключително привлекателни.
- Аз съм съгласна, щом приличат на опасния брюнет Калеб - каза Рут чистосърдечно, докато се смееше на несръчността на Габриел.
Опасен брюнет? Да. безспорно, помисли си Айлийн.
- Айлийн - каза Габриел и вдигна вежда, - говори ли вече с университета за работната ти позиция? Запозна ли се с тях?
Айлийн преглътна ориза в устата си и неспокойно се покашля.
- Нямах време. — Нито шеше да има. Как щеше да започне работа с екип педагози и възпитатели, когато вече не беше човешко същество?