- Твоят баща фашист ли не ти позволи? — попита Рут и отпи от чашата с диетична кока-кола. - Наистина, Айлийн, трябва да го спреш по някакъв начин.
Колко искаше да може да разкаже всичко на любимите си приятели. Какво щеше да стане, ако им кажеше, че е смесица между върколак и вампир?
- Да - прошепна тя. - Ще се справя с него.
Продължиха да разговарят за времето в Лондон, за дните, които нейните приятели щяха да прекарат там, за отлагащата се за момента работа в областта на педагогиката... за всички неща, за които можеха да си говорят трима души, които се познават отдавна. Прекараха деня в разговори.
Когато се стъмни, Игор ги отведе с колата към „Куин Армс". Айлийн беше облякла лилава рокля на „Мошино"59, която стигаше три пръста под задните й части, закопчаваше се на тила и разкриваше раменете й. Габриел беше отбелязал, че не е много ясно дали това е рокля, или малко по-дълга блуза. Рут обаче я окуражи да направи ревю на входа на къщата. Беше обута с черни сандали с кожени ленти около прасците, в римски стил, и открити пръсти. Бяха на ток, но не висок. Искаше да й е удобно, но същевременно да е много секси. Битка и преследване, беше казала Дана.
Беше взела едно черно сако за вечерта. Със сигурност щеше да захладнее, както обикновено в Англия.
Колата ги остави пред една сграда за ъгъла на улицата. На партера постройката беше облицована със зелено дърво и декорирана с бели колони. Горната част беше от червеникави английски тухли, а прозорците бяха бели. На една табела пишеше „Мичълс и Бъглърс".
Айлийн наметна сакото. Улиците бяха пълни с млади хора, жадни за празнуване. Много от тях пиеха бира пред пъбовете и бърбореха оживено.
Айлийн си помисли, че англичаните изглеждат много по-цивилизовани в своята страна, отколкото когато изкарваха отпуската си под слънцето на Барселона. Там наистина полудяваха.
Дана излезе от пъба и ги поздрави. Айлийн облече сакото си и отметна чантата зад гърба си.
- Влизайте - каза Дана и я погледна одобрително. - По дяволите, Айлийн, изглеждаш впечатляващо.
- Всички... ли сте тук? - попита Айлийн.
- Да, всички.
Айлийн влезе последна. Мъжете я оглеждаха и я поздравяваха.
- Внимание. Калеб - каза Каал, когато я видя да влиза, и се засмя.
Калеб се беше облегнал на стената и пиеше бира. Когато видя Айлийн, му приседна. Тя беше поразрошила малко косата си, която подчертаваше изящните черти на лицето. Роклята й беше в тон с лилавите й очи. Стройните й дълги крака бяха кулминацията на нейната женственост и караха всеки мъж да копнее да бъде обвит от тях. Роклята, която самият той беше купил по интернет, беше самото предизвикателство. Стисна халбата и пожела никога да не беше поръчвал тази рокля. Мъжете я поглъщаха с очи, а жените я гледаха с възхищение. А той искаше да я разтърси, да я укори, че го провокира по такъв начин, а след това да разкъса роклята й.
Айлийн не обърна внимание на всички хвалебствия, които чу след себе си, и се насочи към масата. Погледът й се спря върху Калеб и двете русокоси жени, които седяха до него. Две прекрасни скандинавки. Ванири. Ако се вгледаше човек в тях, можеше да види как малките им кучешки зъби се подават под горната устна. Калеб седеше спокоен, а ръцете му бяха подпрени на облегалките на столовете на момичетата. Като завоевател.
Айлийн го изгледа предизвикателно и му се усмихва студено. Какво правеше с тях? Прииска й се да заудря русите жени, а след това да отреже топките на Калеб. Откъде извираше този разяждащ гняв? Трябваше да се овладее.
- Добре че дойдохме - каза Рут, като раздразнено гледаше назад. - Цяла глутница иска да се нахвърли върху Ейлийн.
Айлийн погледна Калеб. Усети, че той се почувства неудобно и този коментар го раздразни.
Защо реагираше така? Очевидно харесваше руси жени, замисли се гневна и разочарована. Почувства как стрелите на ревността пробождат стомаха й.
- Извинявай, красавице - каза едно момче зад нея. Айлийн се обърна. Когато видя момчето, ококори очи от изненада и се усмихна широко.
-Боб?
Той върна усмивката и я целуна по бузата. Айлийн веднага се напрегна. Боб беше пил, а на нея не й харесваше друг мъж да я доближава толкова. С развитите си сетива веднага разбра, че Боб не вижда в нея просто приятелка.
- Какво правиш тук? - попита го тя.
- Излязохме да пийнем с моите... приятели. А ти?
-Ами... както виждаш, най-накрая открих приятелите си в Улвърхамптън. Излязохме...
Като се доближи до нея, той се наведе и зашепна в ухото й:
- Не ми се обади. Предполагам, че си изгубила листчето с телефонния ми номер.