Айлийн знаеше, че рано или късно ще избухне в пламъци. Чувствените устни на Калеб я поглъщаха, засмукваха я със страст, близка до лудостта. Всичко останало изчезна. Прегърна врата му, прокара пръсти сред гъстата му коса и го притисна по-плътно до себе си. Подканяше го да вземе всичко, което пожелае. Отдаде му се и си помисли, че няма по-сладка смърт от тази.
Заваля проливен дъжд и засили всички емоции, които бушуваха между тях. Бурята беше толкова силна, че вятърът грабна прозрачните тюлени червени пердета, които покриваха балконите, и ги накара да танцуват в синхрон с ритъма на езика и зъбите на ванира.
Калеб се връщаше към живота. Беше я заклещил в ръцете си, в затвор от мускули, от който тя никога нямаше да може да се измъкне. Нямаше спасение. Тя беше негова затворница. Той беше неин надзирател.
Айлийн се размърда неспокойно. Започна да търка ханша си в него, да го прегръща по-силно. Калеб събуждаше за живот нещо в нея, нещо, което беше спало двайсет и две години. Възбудата от това да се подчини на по-висша сила. На желанието. Никога не се беше чувствала по-уплашена и отчаяна, но потребността нещо да запълни празнотата, която започваше да чувства в корема си, потискаше страховете й.
Калеб я притисна до себе си така, че цялата горна част на сладкото й тяло беше залепена за него. Почувства гърдите й върху торса си и чу въздишката на наслада, която излезе от устните й. Отдръпна с ръмжене зъби от елегантната й шия. Направи го бавно, защото искаше да почувства как тя потреперва.
А как потрепери. Зъбите се бяха забили в кожата й и усещаше как той ги вади от нея, милиметър по милиметър. Гореща лава се концентрира между краката й. Нежен и влажен огън, който копнееше някой да го изгаси.
- За Бога... - изстена Айлийн.
Калеб погледна двете зачервени следи на шията й. Прокара език по тях и ги близа, докато възпалението премина. Не биваше да пие много. За това, което предстоеше тази нощ, тя трябваше да е силна и в отлична кондиция. С всяка влажна ласка на езика му Айлийн настръхваше и забиваше пръсти във врата и раменете му. Вдигна поглед и най-после видя истината. Видя своята жена, омаломощена и разпалена в ръцете му, с отметната назад глава, разтворени устни и лилави очи, които го гледаха сред черните мигли. Да, неговата жена, ничия друга. Косата й се спускаше назад чак до леглото. Дар от боговете. Калеб я изгледа от горе до долу като хищник.
Там, където задържаше погледа си, Айлийн се активираше. Слабините, пъпът, гърдите, сърцето, шията... всичко пулсираше с приятна болка, която копнееше за успокоение.
Тя опита да се изправи. Изви се назад, за да погледне гърдите му. Бяха заздравели напълно и сега се изпъваха в целия си блясък. Мускули, маса и мъжественост. Беше заслепена от неговото съвършенство. Прокара език по зъбите си и усети, че кучешките са станали малко по-дълги. Лаком блясък се появи в очите й.
Беше гладна.
Очите им се срещнаха. Без да откъсва поглед от него, тя прокара ръка по гърба му. Калеб потрепери и я погледна с желание.
Айлийн установи с гордост, че там няма нито една драскотина. Само оформена плът. Беше оздравял в момента, когато беше вкусил кръвта й. Беше учудваща потребността и зависимостта му от нея. Калеб също предизвикваше учудване. Калеб беше воин. Силен воин. А тя трепереше, седнала в скута му. Ерекцията му, твърда и мощна, притискаше бедрата й и тя я докосна решително. Без страх.
Не се смяташе за съблазнителка, но може би трансформацията беше събудила либидото и хормоните й. Беше замаяна, опиянена от него. Ароматът на манго се носеше отново, а единственото, което искаше тя, беше да изяде плода.
- Айлийн - прошепна Калеб. Гледаше я с обожание. Искаше да стори с нея толкова неща, с такава страст... но се принуди да се успокои. Не искаше да я нарани или да я уплаши.
Погледна устните й. Наведе нежно глава и ги докосна със своите. Оттам започна истинското мъчение.
- По-добре ли си? - попита го тя, без да се отдръпне. Гледаше го в очите, без да мига, и сдържаше емоциите си със самоконтрол, който не беше характерен за толкова млад човек.
Устните на Калеб се отлепиха от нейните и едната му вежда се повдигна.
- Все още има нещо, което ме боли, малката. - Пое си дъх и отново се насочи към устата й, за да я целуне както трябва. Но Айлийн се отдръпна и слезе от скута му с достойнството на кралица.
- Наистина ли? Какво те боли? - Взе чантата и сакото си. Опита се да изглежда безразлична и избягваше да мисли за замайването си.
Калеб не можеше да повярва на очите си, стана от леглото и я хвана за раменете. Грешеше, ако си мислеше, че може да си тръгне от дома му. С този жест Айлийн беше приела връзката си с него и нямаше връщане назад, той нямаше да й позволи. Тя беше неговата caraid, неговата спътница, не можеше да го пренебрегва по този начин.