- Не ми говори за него. Не ми е приятно.
- Защо? Ревност или вина? Защото той ти напомня, че се държа като дивак с мен, нали?
- Няма да го видиш отново - заплаши я той и я сграбчи грубо за косата. - Този нахалник иска само да ти разтвори краката.
- Значи прилича на теб - отвърна тя и притвори очи. - Нали това искаш? Искаш да ми разтвориш краката.
Калеб издържа погледа й. Нейният беше огнен, а неговият -студен и сърдит.
- Искам да ми се отдадеш по собствено желание. Не става въпрос да разтворя краката ти. Недей да говориш така, не ти прилича. Ти си дама, а не грубо животно като мен.
Айлийн почувства как тези думи я галят и същевременно бичуват. Какво искаше тя? Искаше ли да му се отдаде?
Да. Колкото и да искаше да го отрече, знаеше, че желае това. От четири нощи тялото й зовеше за удовлетворение. Зов, който се пробуждаше и разпалваше само когато той стоеше пред нея. Не знаеше много добре какво точно означава да бъдеш сагаid на някой ванир, но тялото й реагираше само когато той беше близо, и тя загубваше контрол над желанията на плътта си.
Като осъзна истината, се почувства сломена и беззащитна като дете. И също като децата, заговори искрено и ясно. Целият й гняв се изпари и се почувства уязвима като никога. Беше погубена. Беше я победил. Не можеше да използва повече маски на безразличие, защото те се разбиваха на парчета.
- Какво си ми направил, Калеб? Полудявам... Защо? — настоя да разбере тя. Подпря чело в гърдите му в явен жест на поражение. — Ще ме ликвидираш, нали?
- Не, живот мой. — Той я приласка нежно. - Нищо няма да ликвидираме, ще започнем нещо.
- Не разговаряше мислено с мен, от вчера... Защо, по дяволите?
- Вече нямах енергия, за да говоря с теб. Изчерпах я, докато летяхме заедно. Исках да съм с теб там, горе, сред облаците.
Айлийн преглътна и стисна силно очи. Никога нямаше да му каже колко зле се беше чувствала, когато той не отвръщаше на молбите й, нито пък колко беше ядосана, че я е направил толкова ранима.
- Знам, че е било трудно за теб - продължи ванирът. — Молеше ме да съм с теб, че имаш нужда от мен. Никога няма да се отделя от теб. Отсега нататък аз ще съм в теб и ти в мен. Ще бъдем едно цяло, ангелче - отново дръпна косата й, но този път по-нежно.
- Ще се срещаш ли с тях отново? - Тя вдигна поглед към него.
- С кого?
- С онези руси момичета...
- Зависи - каза развеселен той. - Ще те дразни ли това?
- Ядосана съм, Калеб. Не се шегувай. Преди малко беше очарован, че са увиснали на ръцете ти. Аз... - Стисна силно устни. Разкриваше се пред него, но не можеше да спре думите си. - Помислих си, че ме наказваш за нещо... Помислих си, че ми се подиграваш... Почувствах се... зле - призна и се отпусна върху него.
- Да те наказвам? - Накара я да го погледне в очите. - Не, Айлийн, разбира се, че не.
Поклати глава. Чувстваше се объркан и ядосан на себе си.
- Господи... Айлийн. - В очите му се четеше отчаяние. Беше свикнал да командва. Да заповядва. Никой не му противоречеше, никой освен нея. - Всичко провалям. Искам да ме приемеш, да имаш доверие в мен. - Повдигна брадичката й и погледна разплаканите й очи. - Те са никои. Интересуваш ме ти.
- Тогава престани да се отнасяш така с мен. Ти си грубиян -отвърна тя умолително. — Не ми харесва да ме плашиш или да използваш сила срещу мен. Не ми харесва да ме злепоставяш, като тази вечер, когато ме измъкна от пъба, сякаш съм някаква кукла без право на глас. Не обичам да съдираш дрехите ми по този начин. Скъса ми роклята.
- Айлийн...
- Млъкни. Не ми харесва да не ме уважаваш и винаги да мислиш, че знаеш какво е най-добро за мен. Не ми харесва да...
- Прости ми - помоли я и погали бузата й с кокалчетата на пръстите си. — Ще се опитам да се контролирам. А ти какво правеше с тази рокля? - изръмжа той. - Фръцкаше се пред всички мъже...
- Фръцках се, казваш? - изсъска и повдигна вежди.
- Не можеш да обличаш нещо подобно, когато не мога да те защитя. Предизвикваше ме, мен и всички останали.
- Ако искаш да знаеш, неандерталецо - натисна гърдите му няколко пъти с показалец, - облякох тази рокля заради теб. Помислих си, че ще ти хареса да ме видиш с нея. Но сега разбирам, че не е така. - Погледна парчетата от роклята на „Мошино". - Скъса я - укори го с лилавите си очи. - Ти си животно.
- Никога недей да обличаш нещо подобно, ако не съм с теб.
- Бях с теб, идиот. Освен това ти ми я подари. Виждаш ли? - Вдигна ръце и ги отпусна отчаяно. - През цялото време изпращаш противоречиви послания. Ако се ядосваш, когато се обличам секси, да ми беше подарил нещо друго. По-добре ли ти се струва някоя бурка61? - Блъсна го ядосана.