Айлийн се усмихна. Калеб беше кутия, пълна с изненади. Почувства как пръстът му обхожда гръбначния й стълб, от горе до долу. Цялата й кожа настръхна. Дори най-малкият контакт с ванира я възбуждаше и я караше да ври като вулкан. Каква лудост.
- Добре ли си? - прошепна Калеб в ухото й.
- До... добре съм. - Тя се изненада от отговора си и бе благодарна, че Калеб не вижда как се изчерви.
- Нараних ли те? - Звучеше притеснено. За нея това беше вторият път. Все още й беше непознато.
- Не, не си ме наранил - отвърна тя и разбра колко важно е за него да не я наранява отново или да я притеснява в леглото. -Този път.
Калеб я прегърна и се притисна към гърба й. Опасяваше се, че Айлийн няма да приеме всичко, което беше видяла в него.
- Какво се е случило с мен? В какво съм се превърнала? — възкликна тя недоверчиво. - Ухапах те.
- Ммм... да, беше невероятно. - Хвана със зъби месестата част на ухото й. - Така ние, ванирите, правим любов. А на теб хареса ли ти?
Айлийн замълча и се замисли над отговора.
- Да. - Притисна лице във възглавницата. Чувстваше срам. -Как може да ми харесва да пия кръв?
- „Да пиеш кръв" е твърде общо казано - поправи я той с усмивка. — Ти харесваш само моята кръв, знай това, красавице. Както и аз харесвам само твоята. В кръвта ти има много сила -призна той и нежно прокара език по ухото й. — Никога не съм се чувствал така добре.
- Твоята е... хубава. Не хубава, вкусна.
- Благодаря. - Той постави влажна целувка на тила й.
- И ако пия от кръвта ти... вече няма да съм гладна до...?
- Пием веднъж на ден един от друг и благодарение на това можем да се наслаждаваме на добрата храна. Сега можеш да ядеш всичко и да усещаш, че храната те засища, защото моята кръв те е заситила за днес. Ще отидем в прекрасни и уникални ресторанти, моя малка Айлийн. Ще се наслаждаваме заедно на толкова много неща... - Прегърна я още по-силно. Показа й колко се радва, че най-накрая я е открил и е приет.
Като се замисли над думите му, Айлийн си спомни как беше изпълнил всички нейни сетива. Кръвта му беше деликатес, а неговият начин да прави любов... беше учудена, че все още са живи.
Тогава успя да съхрани в съзнанието си всички епизоди от живота на Калеб. Бяха преминали пред очите й като филм, докато се хранеше от него.
- Сега аз също знам всичко за теб - прошепна тя. Настана продължителна тишина.
- Видях как се биеш срещу римляните, Калеб. Срещу викингите...
- Германите - каза той сериозно.
- Да. — Обърна се към него, без да напуска прегръдката му. -Били сте от малкото, които са издържали обсадата на Римската империя.
Калеб я гледаше внимателно. Опитваше се да разбере дали в погледа й има отхвърляне. Хвана бедрото й и го постави върху ханша си.
- Не, почакай - възропта тя. - Искам...
- Бъди спокойна — каза той. Галеше крака й. — Харесва ми да чувствам тежестта на тялото ти. Нищо няма да ти сторя... засега. - Палав блясък освети очите му. - Но не съм мумия, предупреждавам те.
- Ти си на две хиляди години - подразни го тя и се засмя. -Сега стой кротко, нали? Искам да поговорим за това, което видях, а не мога да мисля, ако ти...
- Ако те докосвам? - каза той, повдигна вежди и се усмихна хитро.
Айлийн се изненада, че се възхищава на чистата и палава усмивка на Калеб. Разтапяше се по него. Наложи си да се съсредоточи и да проследи онова, което беше видяла.
- Концентрирай се, искам да поговорим за това, което видях - прошепна тя, като гледаше брадичката му. - Ти и моят баща сте били предводители на келтите в техните войни. - Очите й се насълзиха. - Много си го обичал.
- Да — съгласи се той. Зелените му очи бяха широко отворени, невероятни. - Казах ти, че ми беше като брат. - Постави един кичур коса зад ухото й.
- Бил е много красив, нали?
- Предполагам - направи гримаса и след това се усмихна развеселен. - Човек само трябва да види теб.
- Видях изключително много неща, Калеб. — Тя го погледна нежно. - Видях група деца, които се опитват да оцелеят в горите, след като римляните и германите са ви отнели почти всичко.
- Отведоха майките ни, убиха бащите ни пред нас. Нас мислеха да включат в следващите армии, в онова, което трябваше да бъде нова войска от центуриони64, но... избягахме. Никога нямаше да успеят, ако някои от краставите кучета от нашето селище не ни бяха предали.
- После сте избягали в гората, скрили сте се и сте се подготвили да се изправите срещу тях. Но сте били още деца.
- Да, мислеха, че ще бъдем послушни, когато дойдат при нас. Бяхме двайсетина деца от нашето селище. Но не ни познаваха. Не им хрумна, че децата на келтите имат същата борбена кръв във вените, като мъжете, с които се бяха сражавали. Смели мъже, които дадоха живота си, за да защитят земите и семействата си.