- Но си и неговата жена, още от момента, в който те е белязал. - Хвана лицето й с обич. - Възможно е нещата между вас да са по-трудни сега. Ти го отхвърли и той е наранен.
- След това той ме отхвърли жестоко. Не ти ли е казал?
- Караница между влюбени - усмихна се той.
- Влюбени? Той не е влюбен в мен... - каза Айлийн притеснено. — Просто е зависим, защото съм всекидневното му меню.
- Съмнявам се, че едно меню ще накара очите на един ванир да заблестят така. Особено на този ванир. Въпреки че бяхте скарани, лицето му се озаряваше, когато те погледнеше. Съмнявам се, че едно меню може да накара някой мъж да се притесни така. Трябваше да го видиш, когато му казах, че са те нападнали. Пребледня и започна да кипи от гняв. Преди да се осъзнаем, вече беше тръгнал да те търси.
Айлийн си представи как Калеб действа така импулсивно заради нея.
- Остави се в ръцете му - предложи й Ас. - Ще се грижи за теб, както никой друг, сигурен съм. И отключи отново съзнанието си за него, Айлийн. Той щеше да долети, ако му беше казала какво се случва с теб. Помисли за своята сигурност.
Не можеше. Да се остави в ръцете му? Въпреки всичко? Не. Не и ако Калеб й отнемаше всичко, а не й даваше нищо.
Учудена и същевременно уплашена от това откритие, тя разбра, че иска Калеб също да се остави в ръцете й. Да я желае с цялата си душа и да й отдаде сърцето си. Имаше нужда той да я обича.
Закри лицето си с ръце и поклати глава. Не можеше да повярва. Ако тя искаше това от него, значи бе готова да му даде същото. Защото беше влюбена в него. Не можеше да бъде.
- Лошо ми е... - каза тя.
- Какво има? - попита зафижено Ас.
- Искам просто да се прибера.
20.
- Мену, остави ме на мира - изкрещя Дана на ванира, който не я пускаше да направи и една крачка, без да я последва.
- Не ми викай - отвърна той спокойно. - След това, което ни разказа, не се съмнявай - и за минута няма да се отървеш от нас.
- Калеб, прекалявате. - Дана погледна брат си, който невъзмутимо наблюдаваше градината през прозореца на хола си. Отсега нататък щяха да я пазят отблизо.
- Остави ме на мира, Дана - каза нервно брат й и се облегна на дивана. - Заради теб Айлийн не ми говори. Показала си й как да се предпазва и...
- Моля? - сряза го изненадана сестра му. - Айлийн не иска да говори с теб, защото си грубиян, а не защото аз съм й показала нещо, братле. Аз също бих се вбесила, ако моят саraid е властолюбив диктатор като теб, който освен това крие неща от мен и е нетърпелив.
Калеб не отговори.
Вече се беше стъмнило. Откакто се беше прибрал, не беше ставал от дивана. От часове слушаше как Дана и Мену се карат.
Мену щеше да бъде личният й бодигард, а Дана не искаше той да я доближава на повече от два метра. Каал се смееше. Забавляваше се.
Мисълта на Калеб обаче беше на друго място. При Айлийн.
Когато я видя в градината на Дана, права под слънцето, ранена и с разплакани очи, нещо се пропука в закоравялото му сърце.
Искаше да я утеши и да се грижи за нея. Айлийн беше показала, че е смела и истинска закрилница на своите, включително и на Дана.
Сама.qбез ничия помощ, се беше погрижила за сестра му, беше се борила като тигрица и бе проляла кръвта си за нея. А той не беше направил нищо, за да я подготви, дори не й беше обяснил какви способности притежава. Не, никога нямаше да си прости, ако я ранят или убият в битка, без той да може да я спаси. Както се случи с баща му, с майка му и с Тор. И въпреки всичко я бяха ранили.
Не преставаше да мисли за нея. Възхищаваше й се. Възхищаваше се от смелостта й да се бори за справедливостта, според нейните принципи. А ако съдеше по онова, което му беше показала, принципите й бяха много стойностни. За мъж като него, който командваше другите, който винаги имаше последната дума, който беше уважаван и обичан от своя клан, да срещне Айлийн беше не само плашещо, но и покоряващо. Единственото, което можеше да направи, беше да коленичи пред нея и да й се подчини изцяло. Тя, с предизвикателния си характер, с ласките и приемането, което показваше, с поученията и споровете, възвръщаше у него част от човешката природа, която бавно беше изгубил през вековете. И да, беше уплашен. Уплашен, защото всички онези, към които е бил привързан и които беше обичал повече от себе си, бяха изчезнали. А въпреки цялата си сила и власт не беше успял да предотврати това.
Ако загубеше Айлийн, щеше да се побърка. Тя беше в плътта му, в кръвта му, в сърцето му. И сама беше постигнала това.
Тя беше спасила Дана. Беше смущаващо да осъзнае, че неговата половинка е рискувала живота си за някой от семейството му. Сега Айлийн беше неговото семейство. Неговият живот. Неговата спътница.