- Стига, Каал - прекъсна го той. - Чуй ме хубаво. Сгрешихме с нея.
Каал замълча за няколко секунди.
- Какво искаш да кажеш?
- Ейлийн няма нищо общо с действията на „Нюсайънтистс". Не знае нищо за това, което прави баща й. Не са били близки. Микаил не й е обръщал внимание, не я е обичал както баща трябва да обича дъщеря си.
- За какво говориш?
- Говоря за това, че сме оплескали работата... Аз сплесках работата... Тя е невинна.
- Не се ебавай, Калеб.
- Имам нужда от теб, Каал. За малко да я убия.
- Не си ли й дал да пие?
- Няма да го направя.
- Направи го.
- Не мога.
- Сега угризения ли имаш? Направи го. После всички ще я помолим за прошка и ще й мине - изръмжа нервно Каал. - Няма връщане назад, няма да го забрави. Или я трансформираш в една от нас, или...
- Повярвай ми. - Погледна я тъжно. - Знам това, но не мога да й го причиня.
Каал въздъхна ядосано.
- Не е време за принципи. Кал.
- Мислиш ли, че не знам това?
- По дяволите... Какво искаш да направя?
- Ела вкъщи. Трябва да ми помогнеш да проверя нещо.
- Идвам след няколко минути.
- И кажи на Мену. Трябва да донесе кръв, за да й прелеем. Настана мълчание.
- Разчитай на мен.
- Благодаря ти, братко.
- Няма защо. Слушай... добре ли си?
Калеб се замисли за всички ужасни неща, които беше сторил на ангела, който лежеше върху краката му, и отговори:
- Мисля, че си подписах смъртната присъда - ами, ако тя беше неговата истинска саraid? Фрея24, предопределена да му принадлежи с тяло, мисъл и душа? Сега, когато знаеше истината, когато беше спал с нея, когато беше пил от нея... имаше постоянна ерекция и чувство на празнота, тъга и страх от... това да престане да я вижда? Да я загуби? Беше отчайващо да не знае какво ще се случи.
- Не говори така. Идвам веднага.
Калеб затвори и сведе поглед към миловидното и красиво лице, което ванирите, неговите събратя, бяха изтормозили. Прокара пръсти по сенките под очите и махна няколко кичура черна коса, които се спускаха по шията й.
- Много съжалявам - прошепна развълнувано.
5.
Ейлийн се намираше на място, което никога не бе виждала, макар че чувството за нещо познато я объркваше. Наоколо имаше светлини и сенки, които се смесваха като жълто-сива картина. Слънцето залязваше между планините и приканваше нощта да покрие земята. Тя се въртеше в кръг с протегнати ръце в една тайнствена гора. Очакваше някой да излезе от сенките, които лунната светлина рисуваше. Някой любим, обичан, желан и отдавна, отдавна забравен... Сред зеленината се появи силует. Толкова висок и снажен мъж, че докато се приближаваше към нея, тя трябваше да извие глава назад. Не можеше да види лицето му... Беше много неясно.
- Добър вече, красива моя Айлийн - казваше й, навеждаше се и я вземаше на ръце.
Човешката топлина и обич бяха така успокояващи, когато бяха толкова искрени... Кой беше този човек?
- Цял ден питаше за теб ~ каза мелодичен женски глас зад нея. - Къде е моят athair25? Знае малко думи, но тази е първата, която научи. Обожава те.
- И аз нея - отговаряше мъжът. - А ти?
- Какво аз? - попита жената весело и кокетно.
- Обожаваш ли ме, любов моя? - Беше я хванал през кръста и прегръщаше и двете.
- Толкова, че чак ме боли.
- Кажи ми го. Кажи ми го на моя език - помоли я той. Жената се засмя сладко.
- Is caohm lium thu a, mo ghraid26.
Жената се приближи и го целуна. Защо, по дяволите, не можеше да види лицата им?
Картината се превърна в главозамайваща спирала, която не преставаше да се върти с бясна скорост. Спиралата спря и се появи друга картина.
Беше със същата жена. Не я виждаше ясно, но я усещаше, чувстваше я. Денят беше слънчев, скоро щеше да падне здрач.
Жената я прегръщаше силно и й шепнеше някаква песен на ухото. На какво й приличаше тази приспивна песничка? Гласът я успокояваше и дори можеше да усети аромат Аромат на ягоди и праскова.
- Айлийн - погали косата й нежно. -Аthair вече е тук.
Мъжът се приближи до нея, целуна я по бузата и покри и двете с черно одеяло. Прегърна ги силно, като нещо свое.
- Как са моите момичета?
- По-добре сега, когато си тук. Настана мълчание.
- Днес беше много слънчево - отбеляза той. - Айлийн добре ли се чувстваше?
- Да - отвърна жената и се усмихна. - Опасявам се, че тази госпожичка - хвана ръчичката й и я целуна по пръстите - е решила, че все още не иска да прилича на своя athair.
Мъжът потърка носа си в нейния.
- Радвам се - каза той. - Ти си само на три годинки, мъничката ми. Нямаше да е справедливо.
- Не е справедливо и спрямо теб - отвърна жената.