- Храня се и не се насищам - продължи тя притеснено, без да откъсва поглед от очите му. - Нищо не ми е достатъчно.
- Когато откриеш твоя caraid, ще видиш, че неговият аромат и присъствие ще те развълнуват. Ще искаш да го докоснеш, ще искаш да го целунеш, да го оближеш, да го прегърнеш. Той ще утоли твоя глад - каза той с еротичен глас. —Аз съм твоят caraid.
Айлийн не получи мисловното послание, но въпреки това се изчерви. Погледът му издаваше всичко. Засрамена, отново постави ръка на шията си. Имаше нужда да опита от това манго с черна коса и зелени очи, което стоеше пред нея. Нуждаеше се от това толкова отчаяно, както й го описваше Калеб.
- Продължи с историята с боговете. - Тя се отдели деликатно от него.
- Фрейр - продължи Калеб, като подхвана отново разказа с лекота, - от своя страна, когато видял, че сестра му Фрея ни е дарила с такива силни оръжия, се уплашил, че ще станем по-могъщи от боговете. Отредил ни още една слабост. - Обикаляше около нея, като хищник, който се готви да нападне жертвата си. - Боговете са много себелюбиви и искат винаги да стоят на пиедестал. Той бил богът на изгряващото слънце, така че ни направил по-слаби от изгрева. Затова не можем да се движим на слънчева светлина. Ньорд ни дал безсмъртието и способността да общуваме със земята, с природата. Предал ни дарбата да общуваме с животните.
- Небеса - въздъхна Айлийн и опъна косата си назад, - има материал за цял роман.
Калеб се усмихна.
- Всички описани дарби, съчетани с бойните умения на тези кланове, създали това, което виждаш. Аз съм един от тях.
- Ти си старец. На две хиляди години. - Тя вдигна вежди впечатлена. - Мисля, че ако Шер имаше директна връзка с боговете, нямаше да се поколебае да плати колкото е необходимо за някоя от техните процедури за разкрасяване.
- Твърде стар за теб ли, ангелче? - Застана зад нея и се наведе към врата й.
Движеше се толкова бързо, че Айлийн не успяваше да го проследи с очи.
- А вие от кой клан сте? - размърда се нервно тя.
- Ние сме келти. Преди две хиляди години, в Британия, боговете ни призоваха до Стоунхендж. Там ни казаха каква ще бъде нашата мисия и ни трансформираха.
- И сте видели боговете? - изуми се тя.
- Да, в техния човешки облик. Бяха красиви, стройни и фини. С порцеланов тен, коси от слънчеви лъчи и очи, пълни с морска вода. - Направи още една крачка и отново застана пред нея.
- Винаги ми се е струвало невъзможно там горе да няма нищо.
- Не си ли християнка?
- Вярвам, че има нещо могъщо, което ни прави такива, каквито сме, и ни дава разум. Но не можах да приема версията, която поддържа църквата.
- Има толкова богове, колкото и светове ~ увери я Калеб. -Всеки човек е различен свят.
Айлийн го погледна втренчено и се замисли над думите му.
- Баща ми келт ли е бил? - попита тя и отклони очи към шията му.
Калеб се приближи до нея и се наведе, за да прошепне в ухото й.
- Баща ти беше най-внушаващият страх келт от целия клан. Непобедим воин, верен и истински приятел. Беше готов да даде живота си за онези, които обичаше - прошепна и зарови нос зад финото й ухо. - Беше мъжът-гръмотевица - поясни гордо. - Не се страхуваше от нищо. А ти?
- Какво... какво правиш? - попита тя и затвори очи. Трепереше от очакването.
- Не можещ да си представиш колко хубаво ухаеш за мен, Айлийн - отвърна той без заобикалки. - Ароматът ти ме кара да полетя.
Това не можеше да е истина. Калеб я съблазняваше. Сваляше една по една оковите на страха и срама. Тя преглътна, опита да се отдръпне и не отговори.
- Баща ти е загубил ума си по аромата на майка ти - продължи той. - Открил е в нея своята caraid, онази, която е била обречена да бъде редом с него във вечността, да успокоява изтормозеното му сърце, да му дава топлината на любовта и на дома. Caraid за ванира е като слънцето.
- Проклятие? - попита тя със сподавен глас.
Калеб се усмихна и допря устни в слепоочието й. Накара я да се приближи до него, като обви нежно китката й с пръсти. Погали с палец мястото, където се беше врязал коланът през онази злокобна, дива нощ. Притегли я ласкаво.
- Не. Тя е светлината в нашия мрак - прошепна до кожата й. Айлийн се отдръпна и го погледна в лицето.
Стоеше изправен пред нея, с невероятното си и същевременно заплашително тяло, бледа кожа и сенки под очите, дълги мигли и ангелско лице, което отново й приличаше на детско. Видя, че Калеб е уязвим, безпомощен и копнее за топлината, за която говореше.
Калеб, макар че искаше да се наведе и да покрие устните й със своите, забеляза объркването и вътрешната борба на Айлийн и реши да я остави на мира. Отдръпна се неохотно, погледна към небето и свали качулката си.