Беше толкова красив и мъжествен... Айлийн въздъхна на пресекулки и навлажни устните си.
- Всъщност, Айлийн, имам някои неща на баща ти, които са твои.
- Неща? - повтори тя и обви ръце около себе си.
- Да. Ти си наследницата. Законната му дъщеря. Всичко негово е твое.
Айлийн почувства как сърцето й бие все по-бързо и го накара да се успокои.
- Може би тази нощ, след посещението на фирмата в Лондон, ще се съгласиш да дойдеш с мен, за да ти покажа какво имам предвид.
- Тази нощ? - Беше се разбрала с Дана да се срещнат в Бирмингам. Ноа и Адам ищха да дават караул там и се бяха съгласили да я вземат със себе си. - Мисля, че няма да мога.
Погледът му стана сериозен.
- Ще дойдеш - нареди той.
- Не ми заповядвай. - Тя напрегна мускулите на гърба си. Най-накрая. Магията се беше изпарила.
- Нищо не трябва да правиш, а това, което ще ти покажа, ще те зарадва много.
Тя и той сами? Не беше много сигурна.
- Ще се срещна със сестра ти в Бирмингам. Ноа и Адам ще ме заведат. Не мога да дойда с теб.
Сестра му беше голяма глупачка, помисли си раздразнен.
- Добре - отстъпи, видимо уморен. - Тогава нека сестра ми те отведе. Не е желателно да ходиш в Бирмингам тази нощ, не е много безопасно.
- Това пък защо? - Тя скръсти ръце и повдигна високомерно едната си вежда.
- Утре е пълнолуние, лятното слънцестоене. Върколаците и вампирите ще излязат на лов. А ти ще си плячка с огромна мишена на прекрасния ти задник. Днес ще бъдат много неспокойни.
Прекрасен задник? Страхотен комплимент. Погледна мъжкия електронен часовник „Долче", който беше купил дядо й, и отпусна рамене.
- Чакат ни.
Калеб не отговори. Мина покрай нея с пъргави големи крачки. Тя се усмихна леко и тръгна след него.
Калеб се учеше да отстъпва и това беше хубаво. Този властолюбив ванир, трябваше да си държи езика зад зъбите пред нея и да не преминава границата. Айлийн се наслаждаваше на малкото мъчение, което му беше приложила.
Забеляза как мускулите на широкия му гръб се движат под якето, но тогава се сети за раните. Дали го болеше? Не. Със сигурност вече бяха зараснали. Загрижена за него, продължи да върви към къщата.
Бяха в Лондон. Калеб погледна модерната сграда, която се издигаше пред тях. Изглеждаше тиха, сякаш в нея не работеха много хора, но той много добре знаеше върху какво се експериментира вътре. Ако зависеше от него, щеше да влезе и да подпали всички. Обаче след случая с Айлийн вече не беше сигурен, че всички, които работят в „Нюсайънтистс", знаят с какво се занимава тази фирма.
Но той знаеше. Помнеше деня, когато със Самаел откриха частите от трупа на Тор в един от контейнерите на улица „Оксфорд". Миризмата ги беше отвела до отрязаните му крайници.
Още си спомняше сълзите на Самаел, докато притискаше до гърдите си една от ръцете на брат си. Самаел... онази сцена нещо не се връзваше с това, което бяха открили.
Калеб едва успя да си поеме дъх, когато разбра, че безжизнената плът пред тях наистина е на най-добрия му приятел. Как са могли да го изхвърлят там? Защо? С каква цел? Истинска лудост. Ако някой човек беше открил части от това тяло и медиите бяха разследвали случая, не само щеше да се създаде психоза, но и ако патолозите бяха анализирали кръвта на тялото... какво щеше да стане? Това не беше човешка кръв.
Това, което знаеха със сигурност, беше, че е изпратен от Барселона, както показваше печатът на ръката на Тор. Сега трябваше да разбере дали тялото е излязло от тази сграда, или не е влизало в нея. Кой? Как? И защо? Тези въпроси се въртяха в ума му. Спомни си нощта, когато със Самаел осуетиха залавянето на един ванир от ловците на „Нюсайънтистс". Пиха от тях само за да разберат какво правят. Онези хора не бяха много наясно защо вършат всичко това, бяха изпълнители. Но все пак бяха екзекутори на ванири. Тогава, чрез кръвта им, видяха какво правят с тях. Жени, деца, измъчвани, разпорени... подлагани на многобройни анализи. Други командваха, а те се подчиняваха като роботи.
Видя как джипа на Ноа паркира до неговото порше. Изгледа косо Айлийн, която слизаше елегантно от колата. Беше невъзможно да не привлече вниманието. Черната й коса блестеше със синкави оттенъци. Виолетовите й очи го погледнаха и той отмести своя зелен поглед отново към сградата. Не беше пожелал да пътува с тях.
Айлийн изпъна рамене назад и застана до него. Пътуването с Ноа и Адам бе минало в мълчание. Адам беше мълчалив по принцип, а тя не говореше с Ноа след бичуването. Бяха й казали само как да действа вътре в сградата.
Мислеха я за глупава... Тя добре знаеше как функционира тази фирма и имаше собствен план как да извлече информация. Само се надяваше скоро да намери онова, което търсеше.