-Да.
- Не се отдалечавай от приемната. Да не ти минава през ума да отиваш навътре!
- Добре, Калеб.
Той се вцепени. Колко му харесваше да чува името си от устата на Айлийн. Отново.
- Ще чакаш да се върнат двете кучета - нареди й с усмивка.
- Да ти го начукат - сряза го Ноа и оправи реверите на униформата си.
Тя ги погледна. Вчера Ноа бичуваше Калеб, а днес трябваше да работят заедно. Сигурно беше много трудно, най-вече за Калеб. Айлийн кимна послушно.
- Ти какво ще правиш?
Харесваше й да общува така с Калеб. Винаги когато й отговаряше, тялото й реагираше, сякаш я беше докоснал леко.
- Тук има няколко палета. Искам да видя какво има в тях, а освен това трябва да наглеждам спящите красавци в кабината.
- Но някой може да те види. Ще се учуди какво прави цивилен човек в камион.
- Не, ангелче. Няма да ме видят, ако аз не искам.
- Разбира се, забравих, че си супермен — отвърна тя и повдигна вежда.
- Не... аз съм келт с много, много способности. Внимавай. Ще те чакам тук.
- А ти... ти също внимавай.
Обърна се и влезе в сградата. Ноа и Адам я следваха с документите за доставка.
Калеб почувства въодушевление, когато усети притеснението за него в гласа й. Отношенията им започваха да се променят.
Трябваше да побърза и да разбере какво съдържат тези пратки. Господи, чувстваше се толкова зле физически. Но нямаше да позволи да й се случи нещо. Щеше да бъде мислено с нея.
В сградата нямаше жива душа, освен рецепциониста. Подът беше покрит със светъл, много скъп мрамор. Имаше няколко високи растения с дебели стъбла, стратегически разположени на входа, в ъглите на фоайето, от двете страни на асансьора и в огромната приемна, където един мъж на около трийсет години се вторачи в Айлийн, която се приближаваше към него.
- С какво мога да ви помогна, госпожице?
Момчето беше слабо, рижаво, със сресана назад и намазана с гел коса и луничаво лице. Кафявите му очи се наслаждаваха на всяка нейна извивка и я поглъщаха.
Айлийн се усмихна кокетно.
- Ще ми помогнеш - каза тя властно.
Зад нея Ноа и Адам очакваха информацията.
- Ще ви помогна - каза той напълно хипнотизиран.
- Пристигнаха пратките от Барселона. Къде трябва да бъдат оставени?
- На второто подземно ниво. - Мъжът преглътна, потънал във виолетовите й очи. - Там служителят по сигурността ще въведе кода, за да отвори склада, и ще можете да оставите кашоните.
Айлийн се обърна и кимна на Ноа и Адам да се захващат за работа. После се наведе над бюрото и погледна рецепциониста през гъстите си мигли.
- Джъд - произнесе провлачено името му, написано на баджа, - искам да запишеш на една флашка цялата информация от хард диска на твоя компютър. Телефони за контакт, имейли, бази данни, пароли и така нататък...
- Веднага. - Джъд действаше като робот. Не мигаше, движенията му бяха механични и без емоция. Взе една флашка, постави я в съответния изход на компютъра и прехвърли върху нея всичко от хард диска.
Айлийн се почувства зле, когато откри какво влияние може да има върху хората. Но това беше нейната същност, помисли си и си припомни думите на Ноа. С крайчето на окото наблюдаваше как двамата берсерки влязоха в асансьора с едно пале. Трябваше да действат предпазливо, защото имаше камери. Тя почука с нокти по бюрото и отново погледна втренчено рецепциониста.
- Джъд, през последните пет дни говорил ли си с някой от фирмата в Барселона?
Джъд потвърди. Наблюдаваше невъзмутимо как се прехвърля цялата информация.
- С кого, Джъд?
-Господин Виктор Сасар. В отсъствието на Ейлийн той поема всичко.
Тя престана да барабани с пръсти и цялото й тяло се напрегна. Виктор? Виктор, нейният лекар? - Айлийи, добре ли си?
Успокои се, когато чу гласа на Калеб в себе си.
- Господин Виктор Сасар, значи?
- Да, госпожице.
- Виктор Сасар отдавна ли работи в „Нюсайънтистс"? - Не можеше да повярва.
- От около дванайсет години. Той е дясната ръка на господин Микаил.
Лъжливо гадно копеле.
Почувства се глупава и наивна, защото беше вярвала на своя лекар, беше неин приятел.
- Какво се е случило с госпожица Ейлийн и господин Микаил? - Тя овладя треперенето на гласа си.
- Госпожица Ейлийн е тук, в Англия. По работа.
Айлийн почувства студена пот по тила си. Именно това Мену и Каал бяха внушили на прислугата в дома й в Барселона.
- А господин Микаил? Знае ли се нещо за него?
- Ще дойде вдругиден в Лондон заедно с господин Виктор -прошепна той, като се наведе към Айлийн.
Дъхът й секна, започна да трепери и почувства как кръвта й се отдръпва от лицето. Микаил беше мъртъв, това не можеше да е истина. Джъд продължаваше да я гледа, без да мига, потънал във виолетовите й очи.