— Защо сте били на мястото, щом съдебният следовател не ви е възложил да транспортирате тялото? — Тя ставаше все по-взискателна и го гледаше така, сякаш беше нарушител.
— Мотото ми е „Просто се яви“. Нали знаете, като на „Найк“, „Просто го направи“. Моето е „Просто се яви“. Схващате ли? Понякога, когато човек отиде пръв, това е достатъчно.
За пореден път дръпна ластика, а тя се взря многозначително в него, после погледна полицейския скенер в катафалката. Лушъс прокара език по прозрачния пластмасов предпазител, който носеше на зъбите си, за да му попречи да си гризе ноктите. Пак дръпна ластика около китката си. Дръпна го силно, той изплющя като камшик и го заболя ужасно.
— Моля ви, тръгвайте към моргата. — Скарпета погледна нагоре към съседката, която ги наблюдаваше. — Ще се погрижа следовател Марино да ви посрещне.
Отдръпна се от катафалката и внезапно забеляза нещо в задната й част. Наведе се да погледне по-отблизо.
— Този ден става все по-хубав — отбеляза и поклати глава.
Той слезе от колата и не повярва на очите си.
— Мамка му! — изруга. — Мамка му! Мамка му!
4.
„Крайбрежна съдебна патология и съдружници“ се намираше в покрайнините на колежа „Чарлстън“. Двуетажната тухлена сграда беше строена преди Гражданската война и беше леко наклонена и изместена от основите си по време на земетресението от 1886 г. Или поне това каза агентът по недвижими имоти на Скарпета, когато тя купи сградата по причини, които Пийт Марино още не разбираше.
Имаше съвсем нови и по-хубави сгради, които тя можеше да си позволи. Но по някаква причина тя, Люси и Роуз избраха място, което изискваше повече работа, отколкото очакваше Марино, когато прие да работи тук. Месеци наред сваляха слоеве боя и лак, събаряха стени, сменяха дограмите на прозорците и каменните плочи на покрива. Събираха изхвърлени вещи от погребални домове, болници и ресторанти, и накрая създадоха съвсем прилична морга със специална вентилационна система, химични камини, резервен генератор, охладител и фризер, трупохранилище, хирургически колички и носилки. Стените и подът бяха покрити с епоксидна боя, която можеше да се мие. А Люси монтира безжична охранителна компютърна система, непонятна за Марино като шифърът на Леонардо.
— Кой, по дяволите, би искал да нахълта в тази дупка? — каза той на Шанди Снук, докато набираше кода, за да изключи алармата на вратата, която водеше от преддверието към моргата.
— Бас държа, че мнозина биха искали — възрази тя. — Да се поразходим.
— Не. Не тук долу. — Той я поведе към друга врата с аларма.
— Искам да видя трупове.
— Не.
— От какво те е страх? Невероятно е колко се боиш от нея — предизвика го Шанди, докато слизаше по скърцащите стъпала. — Сякаш си неин роб.
Шанди постоянно повтаряше тези думи и всеки път Марино се ядосваше все повече.
— Ако ме беше страх от нея, нямаше да те пусна тук, колкото и да ме подлудяваш с молбите си. В цялата морга има камери, тогава защо, по дяволите, да го правя, ако ме е страх от нея?
Тя вдигна поглед към една от камерите, усмихна се и помаха.
— Престани — скастри я той.
— Кой ще види? Тук няма никой освен нас и няма причина Голямата шефка да гледа записите, нали? Иначе нямаше да сме тук, нали? Страх те е до смърт от нея. Направо ми се повръща. Голям мъж като теб. Пусна ме само защото онзи мухльо, погребалният агент, е спукал гума. А Голямата шефка няма да дойде скоро и никой няма да прегледа записите. — Шанди отново помаха на камерата. — Нямаше да ти стиска да ме доведеш да огледам, ако някой можеше да разбере и да каже на Голямата шефка. — Тя се усмихна и пак помаха към друга камера. — Камерата ме обича. Давали ли са те по телевизията? Баща ми постоянно го даваха, сам си правеше рекламите. Участвала съм в някои от тях, навярно можех да направя кариера в телевизията, но кой иска хората да го зяпат постоянно?
— Освен теб? — Марино я шляпна по дупето.
Кабинетите бяха на първия етаж. Този на Марино беше най-луксозният, който беше имал досега. С чамово дюшеме, ламперия и красиви гипсови корнизи.
— През деветнайсети век — обясни той на Шанди, когато влязоха — моят кабинет сигурно е бил трапезарията.
— Нашата трапезария в Шарлът беше десет пъти по-голяма — отвърна тя, като се оглеждаше и дъвчеше дъвка.