— Как е малкото ви име, доктор Селф? — попита жената, сякаш не знаеше коя е доктор Селф, докато всички в болницата бяха наясно.
— Надявам се, че доктор Уесли най-после е дошъл — каза доктор Селф. — Той очаква обаждането ми.
— Няма да дойде преди единайсет. — Като че ли доктор Селф беше обикновена пациентка. — Мога ли да попитам за какво се обаждате?
— Няма проблем. А вие сте?… Мисля, че не се познаваме. Когато звънях за последно, вдигна друг.
— Вече си тръгна.
— А вие сте?…
— Джаки Майнър. Новата му асистентка. — Започна да говори надуто. Сигурно още не беше завършила докторската си дисертация, ако изобщо някога успееше.
— Много ти благодаря, Джаки — подкупващо отвърна доктор Селф. — Предполагам, че си приела длъжността, за да помагаш в изследванията му на… как се казваше? Дорзолатерална активация при майчиното гълчене?
— ДАМГ? — изненада се Джаки. — Кой го нарича така?
— Мисля, че ти току-що го нарече така — каза доктор Селф. — Не бях забелязала, че звучи като дамга. Ти първа го каза. Много си остроумна. Кой беше великият поет? Да видим дали ще мога да го цитирам: „Остроумието е гениалната способност да възприемаш и метафората да се изразяваш“. Или нещо подобно. Мисля, че беше Александър Поуп. Скоро ще се запознаем. Много скоро, Джаки. Както сигурно знаеш, аз съм част от изследването. Онова, което нарече ДАМГ.
— Знаех си, че сте някоя важна особа. Затова доктор Уесли остана тук през уикенда и ме помоли да дойда. В графика пише само ВИП.
— Сигурно не е лесно да работиш за него.
— Точно така.
— Той е прочут по цял свят.
— Затова исках да стана негова асистентка. Работя като стажант, мечтая да стана съдебен психолог.
— Браво! Много добре. Може някой ден да те поканя в предаването си.
— Не съм мислила за това.
— А би трябвало, Джаки. Напоследък много мисля как да разширя хоризонта си до Другата страна на ужаса. Другата страна на престъплението, която хората не виждат — престъпния ум.
— Напоследък всички се интересуват само от това — съгласи се Джаки. — Само пуснете телевизора. Всяко предаване и филм са за престъпления.
— Аз пък тъкмо си търсех консултант на продукцията.
— Ще се радвам да поговорим с вас по въпроса, когато кажете.
— Разпитвала ли си престъпник? Или може би си присъствала на някой от разпитите на доктор Уесли?
— Още не. Но непременно ще го направя.
— Пак ще се срещнем, доктор Майнър. Нали си доктор Майнър?
— Щом си взема изпитите и намеря време да се съсредоточа върху дисертацията си. Вече планираме церемонията по защитата ми.
— Разбира се. Един от най-прекрасните моменти в живота.
През миналите векове компютърната лаборатория зад старата тухлена морга е била помещение за коне и коняри.
За щастие, преди архитектурната комисия да попречи, сградата бе превърната в нещо средно между гараж и склад, а сега Люси я наричаше своя импровизирана компютърна лаборатория. Беше тухлена, беше малка, направо миниатюрна. От другата страна на река Купър вече се строеше масивна сграда. Там земята беше изобилна, а законите беззъби, както се изразяваше Люси. Когато бъдеше завършена, новата й съдебна лаборатория щеше да има всички възможни инструменти и технически нововъведения. Досега се справяха доста добре с анализа на отпечатъци, токсикология, огнестрелни оръжия, допълнителни улики и ДНК. Федералните още нищо не бяха видели. Тя щеше да ги засрами.
В лабораторията със стари тухлени стени и под от чамови дъски беше компютърното й царство, изолирано от външния свят с прозорци против куршуми и урагани, и винаги спуснати щори. Люси седеше пред една работна станция, свързана със сървър от шейсет и четири гигабайта, с шаси от шест наставени решетки. Ядрото — или оперативната система, свързваща софтуера с хардуера — беше по неин собствен проект, създадено с най-елементарния компютърен език, за да може Люси сама да общува с дънната платка, докато създаваше своя киберсвят — или както тя го наричаше, Безкрайността на вътрешния космос, прототипа за който я продаде за потресаваща сума, но смяташе за неприлично да я споменава. Люси не говореше за пари.
По протежение на горната част на стените имаше плоски видеоекрани, които постоянно показваха всеки ъгъл и звук, уловен от безжична система от камери и вградени микрофони, а онова, което тя виждаше в момента, беше невероятно.
— Тъп кучи син — извика високо на плоския екран пред себе си.
Марино показваше моргата на Шанди Снук, Люси ги виждаше от различни ъгли по екраните и чуваше гласовете им сякаш беше с тях.