— Как ще си тръгне?
— Виждам, че не са те информирали. Тя е изписана и ще си замине след скенера — обясни доктор Марони. През отворените щори се виждаше каналът с цвят на зелени маслини и гладък като стъкло. — Разговаря ли с Ото?
— Ото? — повтори Бентън.
— Капитан Пома.
— Знам кой е. Защо трябва да говоря с него?
— Снощи вечеряхме заедно в Рим. Изненадан съм, че не ти се е обадил. Замина за Съединените щати. В момента лети.
— Мили боже!
— Иска да разговаря с доктор Селф за Дрю Мартин. Убеден е, че тя има информация, която не разкрива.
— Моля те, кажи ми, че не си го направил.
— Не съм, но той знае.
— Не виждам как е възможно — каза Бентън. — Съзнаваш ли какво ще направи, ако се усъмни, че сме издали на някого, че е наша пациентка?
Едно водно такси бавно избоботи отдолу и водата се разплиска в стените на околните къщи.
— Предположих, че Ото има информацията от теб — отбеляза Марони. — Или от Кей. Тъй като и двамата сте членове на международната лига за разследвания. И се занимавате с убийството на Дрю Мартин.
— Не сме му казали.
— А Люси?
— Нито Кей, нито Люси знаят, че доктор Селф е тук — увери го Бентън.
— Люси е близка приятелка на Джош.
— Господи! Виждат се, когато идва на скенер. Говорят си за компютри. Защо да й казва?
На покрива от другата страна на канала една чайка изграка и някакъв турист й подхвърли хляб. Птицата пак изкряка.
— Само предполагам, разбира се — подхвърли доктор Марони. — Вероятно ми е минало през ума, защото той често й се обажда, когато някой компютър се развали или възникне друг проблем, който не може да оправи сам. За Джош е твърде много да бъде оператор на скенера и компютърен специалист.
— Какво?
— Въпросът е къде ще отиде тя и какви по-нататъшни неприятности ще създаде.
— Предполагам, в Ню Йорк — каза Бентън.
— Ще ми кажеш, когато научиш. — Доктор Марони отпи от виното. — Всичко това е само хипотеза. Говоря за Люси.
— Дори Джош да й е споменал нещо, защо допускаш, че тя е казала на капитан Пома, когото изобщо не познава?
— Трябва да наблюдаваме доктор Селф, след като напусне — отклони въпроса доктор Марони. — Ще ни причини неприятности.
— Защо говориш със загадки? Не разбирам — каза Бентън.
— Ясно ми е. Жалко. Е, не е толкова важно. Тя ще си тръгне. А ти ми съобщи къде отива.
— Не е важно ли? Ако научи, че някой е казал на капитан Пома, че е пациентка или бивша пациентка на „Маклийн“, това е нарушение на здравния кодекс. Ще ни навлече неприятности, а тя точно това иска.
— Не мога да му влияя какво ще й каже или кога. Карабинерите отговарят за разследването.
— Не разбирам какво става, Пауло. По време на предварителното интервю Селф ми каза за пациента, когото ти е изпратила — каза Бентън, а в гласа му се долавяше безсилие. — Не разбирам защо ти го премълча пред мен.
Фасадите на апартаментите по протежение на канала бяха в приглушени пастелни тонове, а там, където мазилката бе опадала, се виждаха тухли. Лодка от полирано тиково дърво мина под тухлен мост с форма на арка, капитанът й стоеше изправен, сводът беше много нисък и главата му почти го докосна. Мъжът управляваше лодката само с палец.
— Вярно е, че доктор Селф ми изпрати един документ. Ото ме попита за това — отговори доктор Марони. — Снощи му съобщих каквото знам. Поне онова, което имам право да кажа.
— Нямаше да е зле да споделиш и с мен.
— Сега го правя. Ако не беше повдигнал въпроса, нямаше да ти кажа. Виждал съм този човек няколко пъти за период от няколко седмици. През миналия ноември — уточни доктор Марони.
— Наричал себе си Пясъчния човек. Така каза доктор Селф. Познато ли ти звучи?
— Не знам нищо за прозвище Пясъчния човек.
— Тя каза, че така подписвал имейлите си — поясни Бентън.
— Когато се обади в кабинета ми миналия октомври и ме помоли да приема този човек в Рим, тя не ми препрати никакви имейли. Не ми каза, че се нарича Пясъчния човек. Той пък изобщо не спомена такъв прякор, когато дойде в кабинета ми. Два пъти, мисля. В Рим, както казах. Нямам информация, която да ме кара да мисля, че е убил когото и да било. Същото казах и на Ото. Затова не мога да ви дам достъп до неговия файл, нито до моята оценка за него. Знам, че разбираш това, Бентън.
Доктор Марони посегна към гарафата и напълни чашата си, докато слънцето се спускаше над канала. Вятърът, който духаше през отворените прозорци, стана по-хладен, а миризмата на канала — не толкова силна.