— Недей. — Марино чакаше и с всеки миг все повече се притесняваше и ядосваше.
Скоро други мотористи щяха да намерят повод да минат край тях, за да видят как се е надвесила над масата точно колкото трябва. Гледаше как гърдите й се издуваха, а цепката ставаше по-дълбока. Знаеше как да се наведе така, че всеки, който се интересува, да си представи какво го чака. Едър мъж с голям корем и верига, прикрепена към портфейла му, бавно стана от бара. Бавно мина край тях на път за мъжката тоалетна, наслади се на гледката и Марино пламна от гняв.
— Не ти ли харесва? — Шанди продължаваше да го докосва. — Защото на мен ми се струва, че ти е приятно. Помниш ли снощи, бебчо? Беше като тийнейджър.
— Недей — спря я той.
— Защо? Подлагам те на сексуален тормоз ли? — попита Шанди, която се гордееше с остроумието си. Той отмести ръката й.
— Не сега. — После звънна на Скарпета. — Марино се обажда — каза сухо, сякаш говореше с непознат. Не искаше Шанди да разбере с кого говори.
— Трябва да те видя — отвърна Скарпета.
— Добре, кога? — Марино се държеше, сякаш не я познаваше. Беше възбуден и ядосан, защото рокерите минаваха край масата му и гледаха как мургавата му екзотична приятелка разкрива прелестите си.
— Когато можеш да стигнеш дотук. У нас — произнесе гласът на Скарпета в слушалката.
Не беше свикнал да му говори с такъв тон, усещаше гнева й като наближаваща буря. Беше сигурен, че е видяла имейлите.
Шанди го попита с поглед с кого говори.
— Да, сигурно. — Марино се престори на ядосан и погледна часовника си. — Ще дойда след половин час. — Затвори и се обърна към Шанди. — Пристига труп.
Тя го погледна изпитателно, опитваше да прочете истината в очите му, сякаш по някаква причина знаеше, че лъже.
— От кое погребално бюро? — Шанди се облегна на стола си.
— „Медик“. Пак онази невестулка. Сигурно не прави друго, освен да кара проклетата катафалка сутрин, обед и вечер. Такива като него ги наричаме преследвачи на линейки.
— Колко гадно — въздъхна тя.
Вниманието й се прехвърли към един мъж с кърпа на главата, по която бяха изрисувани пламъци, и с ботуши с ниски токове. Той не им обърна внимание, когато мина край масата им на път за банкомата.
Марино го беше забелязал още когато дойдоха, не беше го виждал преди. Видя как онзи изтегли само пет долара от банкомата, докато кучето му помияр спеше, свито на кълбо, на един стол на бара. Мъжът не го беше погалил нито веднъж, нито беше помолил барманката да му даде нещо — дори паничка с вода.
— Не знам защо все теб викат — започна пак Шанди, но гласът й беше различен. По-тих и по-студен. Ставаше такава, когато беше озлобена. — Като си помисля за всичко, което знаеш и което си постигнал. Великият следовател от отдел „Убийства“. Ти трябва да бъдеш шефът, не тя. Нито нейната племенница лесбийка. — Тя натопи остатъка от хляба в белия сос, размазан по картонената й чиния. — Голямата шефка те е превърнала в невидим.
— Казах ти. Не говори така за Люси. Нищо не разбираш.
— Истината е очевидна. Не е нужно да ми казваш. Всички в бара знаят каква й е резбата.
— Не говори така за нея. — Марино ядосано допи питието си. — Затваряй си устата за Люси. Познавам я още от хлапе. Аз я научих да шофира и да стреля, и не искам да чуя нито дума повече, ясно ли е? — Пиеше му се още, но знаеше, че не бива. Вече беше изпил три големи бърбъна. Запали две цигари, една за Шанди и една за себе си. — Ще видим кой е невидим.
— Точно така си е. Имал си истинска кариера, преди Голямата шефка да започне да те влачи навсякъде. И защо си се влачил след нея? Аз знам защо. — Тя му хвърли обвинителен поглед и издуха дима. — Надявал си се да те хареса.
— Може би трябва да се преместим — предложи Марино. — В някой голям град.
— Искаш да дойда с теб? — Тя издуха още дим.
— Какво ще кажеш за Ню Йорк?
— Не можем да караме мотори в шибания Ню Йорк. Няма да живея на място, натъпкано като кошер с проклети янки.
Той я изгледа с най-сексапилния си поглед и пъхна ръка под масата. Погали бедрото й, защото се ужасяваше, че ще я загуби. Всеки мъж в този бар я желаеше, а тя беше избрала него. Галеше бедрото й и си мислеше за Скарпета и какво щеше да му каже. Беше прочела имейлите на доктор Селф. Може би бе осъзнала кой е той и какво мислят другите жени за него.
— Да отидем у вас — каза Шанди.
— Защо никога не ходим у вас? Страх те е да те видят с мен ли? Понеже живееш сред богаташи, а аз не съм достатъчно добър?