— Ще си помисля дали да те задържа. Не обичам робството — отвърна тя. — Тя ще те умори от работа като роб, а аз знам всичко за робите. Прадядо ми е бил роб, но не и баща ми. Никой не му е нареждал какво да прави.
Марино вдигна празната си пластмасова чаша и се усмихна на Джес, която изглеждаше прекрасно тази вечер в тесни джинси и блузка с голи рамене. Тя дойде с още един „Мейкърс Марк“ и джинджифилова бира и ги остави пред него.
— С мотора ли ще се прибираш? — попита барманката.
— Няма проблем — намигна й той.
— По-добре остани в къмпинга. Имам една свободна каравана. — Тя държеше няколко каравани в гората зад бара за клиентите, които бяха твърде пияни, за да шофират.
— Нищо ми няма.
— Донеси ми още едно. — Шанди имаше лошия навик да командва хората, които нямаха нейния статут в обществото.
— Още чакам да спечелиш състезанието с лично сглобени мотори. — Джес не обърна внимание на Шанди, говореше механично, бавно, вперила очи в устните на Марино.
Беше му нужно известно време, за да свикне с това. Беше се научил да гледа Джес, когато й говори, без да вика и без преувеличени интонации. Вече почти не забелязваше глухотата й и я чувстваше особено близка, може би защото не можеха да общуват, без да се гледат в очите.
— Сто двайсет и пет хиляди долара в брой за първо място. — Джес провлечено произнесе смайващата сума.
— Бас държа, че „Ривър Ратс“ ще спечели тази година — каза Марино на Джес, като знаеше, че тя се шегува с него. Може би малко флиртуваше. Никога не беше сглобявал мотор и не бе участвал в състезания, нито щеше да го направи.
— Аз ще заложа на „Тъндър Сайкъл“ — намеси се Шанди с високомерието, което Марино не понасяше. — Еди Трота е ужасно секси. Може да се пъхне в леглото ми, когато си пожелае.
— Виж какво — започна Марино, прегърна Джес през кръста и вдигна поглед към нея, за да го вижда. — Някой ден ще спечеля много пари. Няма нужда да побеждавам в конкурси и да ходя на скапана работа.
— Трябва да напусне скапаната си работа, не печели достатъчно, за да е щастлив. Аз също не съм щастлива — каза Шанди. — Той е роб на Голямата шефка. Освен това не му се налага да работи. Нали си има мен?
— Така ли? — Марино знаеше, че не бива да го казва, но беше пиян и озлобен. — Ами ако ти кажа, че имам предложение да работя за нюйоркска телевизия?
— Като какъв? Реклама на лекарство против плешивост? — Шанди се засмя, а Джес се опитваше да разбере казаното.
— Като консултант на доктор Селф, тя ме покани. — Не можеше да се спре, трябваше да смени темата.
Шанди изглеждаше искрено изненадана и избърбори:
— Лъжеш. Защо ще се интересува от теб?
— Познаваме се отдавна. Иска да работя за нея. Обмислям го, може би щях да приема веднага, но това означава да се преместя в Ню Йорк и да оставя теб, скъпа. — Той я прегърна, но Шанди се дръпна.
— Явно предаването й ще се превърне в комедия.
— Почерпи нашия гост за моя сметка — каза Марино с шумна щедрост, като кимаше и сочеше мъжа с кърпата на пламъци, седнал до кучето си на бара. — Има тежка вечер. Разполага само с пет пършиви долара.
Мъжът се обърна и Марино успя да види лицето му, покрито с белези от акне. Имаше змийски очи. Марино смяташе, че такива очи имат хората, лежали в затвора.
— Мога и сам да си платя проклетата бира — сопна се мъжът с кърпата на пламъци.
Шанди продължаваше да се оплаква на Джес, без да я гледа в лицето, така че всъщност говореше на себе си.
— Струва ми се, че не можеш да платиш за нищо и се извинявам за южняшкото си гостоприемство — рече Марино така високо, че да го чуят всички в бара.
— Мисля, че не бива да ходиш където и да е. — Джес гледаше Марино и питието му.
— В живота му има място само за една жена и той скоро ще го осъзнае — каза Шанди на Джес и на всеки, който я слушаше. — Без мен какво му остава? Според теб кой му подари тази красива огърлица, която носи?
— Майната ти! — изруга Марино мъжът с кърпата. — Да ти еба майката!
Джес отиде до бара и скръсти ръце. После каза на мъжа с кърпата:
— Тук говорим учтиво. По-добре си върви.
— Какво? — високо попита той и долепи длан до ухото си, за да я подиграе.
Марино стана и шумно избута стола си назад. С три големи крачки се озова между тях.
— Кажи, че съжаляваш, тъпако! — изрева му Марино.
Очите на мъжа се забиха в неговите като игли. Той смачка петте долара, които беше изтеглил от банкомата, пусна ги на пода и ги размаза с тока си, все едно гасеше цигара. Плесна кучето по задницата и тръгна към вратата, като пътем подхвърли на Марино: