Марино заключи мотоциклета и пъхна ключа в джоба си.
— Влизай — каза Скарпета, като осъзна, че е много по-пиян, отколкото предполагаше. — За бога, защо реши, че е нужно да вдигаш шум на алеята и да крещиш на съседката? — скастри го, докато той вървеше след нея към кухнята. Стъпките му шумно отекваха, а главата му едва не докосваше рамките на вратите, през които минаваха.
— Проверка за сигурност. Искам да се уверя, че там отзад не става нищо, че няма изгубени катафалки, нито бездомници, които се крият.
Той дръпна един стол и се стовари отгоре му. Миризмата на алкохол беше силна, лицето му беше зачервено, а очите — кървясали.
— Не мога да остана дълго — заяви. — Трябва да се връщам при моето момиче. Тя смята, че съм в моргата.
Скарпета му подаде чаша чисто кафе.
— Ще останеш достатъчно дълго, за да изтрезнееш. Иначе няма да се приближаваш до мотора. Не мога да повярвам, че си карал в това състояние. Не ти е присъщо. Какво ти става?
— Изпих няколко питиета. Голяма работа. Добре съм.
— Голяма работа е и не си добре. Не ме интересува колко държиш на алкохол. Всеки пиян шофьор си мисли, че е добре, преди да загине, да се осакати или да попадне в затвора.
— Не съм дошъл да ми четеш конско.
— Не съм те поканила, за да идваш пиян.
— Защо ме покани? Да ми се караш? Да ми намериш още някой недостатък? Нещо друго, което не отговаря на надутите ти стандарти?
— Не ти е присъщо да говориш така.
— Може би просто никога не ме слушаш — тросна се той.
— Поканих те да дойдеш, с надеждата да проведем откровен разговор, но явно моментът не е подходящ. Имам стая за гости. По-добре легни да се наспиш и ще поговорим сутринта.
— Сега моментът е напълно подходящ. — Марино се прозя и се протегна, без да се докосне до кафето. — Говори. Иначе си тръгвам.
— Да отидем в дневната и да седнем пред огъня. — Тя стана от кухненската маса.
— Навън е двайсет и четири градуса. — Той също стана.
— Тогава ще разхладя стаята. — Тя отиде до термостата и включи климатика. — Винаги ми е по-лесно да говоря край огъня.
Той я последва в любимата й стая, малка всекидневна с тухлена камина, чамов под, греди по тавана и стени с гипсова мазилка. Кей постави един химически пън на скарата и го запали. Придърпа два стола до камината и угаси лампите.
Той гледаше как пламъците изгарят опаковката на пъна.
— Не мога да повярвам, че използваш тези неща — подхвърли. — Уж държиш всичко друго да е истинско, а използваш фалшиви пънове.
Лушъс Медик обикаляше съседните преки и негодуванието му растеше.
Видя ги да влизат в къщата, след като онзи тъп следовател пристигна пиян с мотора си и обезпокои съседите. „С един куршум два заека“, помисли си. Извади късмет, защото го бяха онеправдали, а Бог му помагаше да се реваншира. Дошъл с намерението да й даде урок, Лушъс бе видял и двамата, и сега бавно вкара катафалката си в неосветената алея, като се тревожеше пак да не спука гума и все повече се ядосваше. Силно дръпна ластика на китката си, а гневът му растеше. Гласовете на диспечерките от полицейската му радиостанция звучаха сякаш отдалеч, но той можеше да ги различи дори насън.
Не бяха повикали него. Той мина край тежка автомобилна катастрофа на шосе „Уилям Хилтън“, видя как натовариха един труп в катафалката на конкуренцията (беше стара) и отново пренебрегнаха Лушъс. Сега окръг Бофорт беше нейна територия и никой не му се обаждаше. Беше го отхвърлила, защото бе допуснал грешка за адреса й. Ако смяташе посещението му за нарушение на уединението си, значи не знаеше значението на думата.
Снимането на жени през прозореца нощем не беше нищо ново за него. Беше невероятно лесно, защото много жени не си даваха труда да дръпнат пердетата или щорите, или ги оставяха открехнати сантиметър-два, като си мислеха: „Кой ли ще гледа? Кой ще се скрие в храстите или ще се качи на дърво да надзърта?“. Лушъс, ето кой. Дали на горделивата лекарка щеше да й хареса да се види на видеоклип, който хората могат да зяпат без пари, без да се знае кой го е снимал. Още по-добре, щеше да хване и двамата, докато го правят. Лушъс помисли за катафалката — изобщо не беше хубава като неговата — и за катастрофата. Несправедливостта беше непоносима.
На кого се бяха обадили? Не на него. Не на Лушъс, макар да беше казал на диспечерката по радиостанцията, че е в района. А тя му отвърна с рязък и хаплив глас, че не го е търсила, и го попита от кой екип е. Той отговори, че не е никакъв екип, и тя му каза да стои настрана от полицейските честоти и дори от ефира. Лушъс задърпа ластика на китката си силно и болезнено като поредица от удари с камшик. Мина с друсане по паважа, после през желязната порта зад градината на лекарката и забеляза един бял кадилак, който препречваше пътя му. Тук отзад беше тъмно. Той дръпна ластика и изруга. Позна овалния стикер на задната броня на кадилака.