XX, Хилтън Хед.
Щеше да остави катафалката тук. И без това никой не минаваше по проклетата алея и той си помисли да се обади в полицията за кадилака, за да глобят шофьора за неправилно паркиране. Мисълта за клиповете по интернет и неприятностите, които щеше да причини, го развесели. Проклетият следовател сигурно правеше секс с проклетата кучка. Видя ги как влизат в къщата дебнешком, явно изневеряваха. Той си има приятелка, онова секси парче, с което беше в моргата, а Лушъс ги видя да се натискат, докато той си вършеше работата. Доколкото беше чул, доктор Скарпета имаше приятел някъде на север. Страхотно. Лушъс се правеше на глупак, за да му потръгне бизнесът. Бе казал на грубия следовател, че той, Лушъс Медик, ще бъде благодарен за препоръки от него и шефката му, а как реагираха те? С неуважение и презрение. Сега трябваше да си платят.
Той угаси двигателя и фаровете и излезе, като гледаше злобно кадилака. Отвори задната врата на катафалката, където на пода имаше празна носилка, върху която бяха наредени бели чаршафи и бели чували за трупове. Намери видеокамерата и резервните батерии, които държеше в кутията с инструменти, затвори задната врата и се взря в кадилака, мина край него, като обмисляше кой е най-добрият начин да се приближи към къщата й.
Някой помръдна зад стъклото на шофьорската врата, бегъл намек за тъмна сянка в тъмната вътрешност на колата. Лушъс беше доволен, когато включи камерата, за да види колко памет му е останала, а тъмнината във вътрешността на кадилака пак помръдна. Лушъс заобиколи колата отзад и засне регистрационния номер.
Навярно някоя двойка се натискаше и той се възбуди, като си помисли за това. После се почувства обиден. Бяха видели фаровете му, но не се отместиха от пътя. Пак проява на неуважение. Бяха го видели да паркира катафалката в тъмното, защото не можеше да премине. Не можеха да проявят повече егоизъм. Щяха да съжаляват. Той почука по стъклото, искаше здравата да ги изплаши.
— Записах регистрационния ви номер. — Той повиши глас. — И ще се обадя в полицията.
Горящият пън пукаше. На полицата над камината тиктакаше старинен английски часовник.
— Какво всъщност става с теб? — попита Скарпета, загледана в Марино. — Какво ти е?
— Ти ме извика тук. Затова предполагам, че с теб става нещо.
— Нещо не е наред между нас. Какво ще кажеш? Изглеждаш нещастен. Караш и мен да се чувствам нещастна. Миналата седмица беше неуправляем. Ще ми кажеш ли какво си направил и защо? Или искаш аз да ти кажа.
Огънят припукваше.
— Моля те, Марино. Кажи нещо.
Той се взираше в огъня. Известно време и двамата мълчаха.
— Знам за имейлите — каза тя. — Но ти сигурно предполагаш, щом си накарал Люси да провери фалшивата тревога онази вечер.
— Накарала си я да рови в компютъра ми? Голямо доверие ми имаш.
— Не е добра идея да повдигаш въпроса за доверието.
— Ще говоря каквото си искам.
— Показал си моргата на приятелката си. Записано е от камерите. Гледах записа. Всяка минута от него.
Лицето на Марино се изкриви. Разбира се, той знаеше, че има камери и микрофони, но явно не бе очаквал да бъдат наблюдавани с Шанди. Сигурно е знаел, че всяко действие и дума са записани, но най-вероятно е предполагал, че Люси няма причина да гледа записите. За това беше прав. Тя нямаше причина. Беше уверен, че ще му се размине, и това правеше постъпката му още по-лоша.
— Има камери навсякъде — отбеляза тя. — Нима смяташе, че никой няма да разбере какво си направил?
Той не отговори.
— Мислех, че държиш на работата си. Че те е грижа за убитото момче. Но разтвори чувала и си играеше на гатанки с приятелката си. Как можа?
Той мълчеше и не я поглеждаше.
— Марино, как можа да направиш такова нещо? — повтори тя.
— Идеята беше нейна. Сигурно си видяла на записа — смотолеви той.
— Да я пуснеш вътре без мое разрешение е достатъчно голяма грешка. Но защо й позволи да види труповете? Особено неговия.