— Марино? Това ли искаш? Да ме изнасилиш? Марино? — Гласът й прозвуча така спокойно и без уплаха, все едно идваше извън тялото й. — Марино? Това ли искаш? Да ме изнасилиш? Знам, че не го искаш. Знам, че не е така.
Изведнъж той спря. Пусна я, тя усети движението на хладния въздух по кожата си, мокра от слюнката му и ожулена и възпалена от острата му брада. Той скри лицето си с ръце, прегърби се, както беше паднал на колене, прегърна краката й и заплака като дете. Тя измъкна пистолета от колана му, а той продължаваше да плаче.
— Пусни ме. — Опита се да се отдръпне от него. — Пусни ме.
Както беше на колене, той скри лицето си с ръце. Тя извади пълнителя на пистолета, дръпна затвора, за да се увери, че няма куршум в патронника. Пъхна пистолета в едно чекмедже на масичката до вратата и взе ключа от мотоциклета. После го скри заедно с пълнителя в стойката за чадъри. Помогна на Марино да стане и го поведе към стаята за гости до кухнята. Леглото беше малко и той го изпълни цялото, когато Кей го накара да легне. Смъкна ботушите му и го зави с одеяло.
— Идвам след малко — каза и остави лампата да свети.
В банята за гости напълни чаша с вода и изсипа от шишенце четири таблетки адвил. Наметна един халат, китките я боляха, кожата й беше охлузена и гореше, а от спомена за ръцете, устните и езика му й се повдигаше. Наведе се над тоалетната и повърна. Облегна се на мивката и задиша дълбоко, загледана в зачервеното си лице в огледалото, което й изглеждаше също толкова непознато като неговото. Наплиска се със студена вода, изплакна устата си, отмивайки спомена за него от всяко място, което бе докоснал. Изми сълзите и постоя няколко минути, за да се овладее. Върна се в стаята за гости, където той вече хъркаше.
— Марино. Събуди се. Седни. — Помогна му, подпря го на възглавници. — Ето, вземи хапчетата и ги изпий с водата. Трябва да пиеш много вода. Сутринта ще се чувстваш ужасно, но това ще ти помогне.
Той изпи водата и взе таблетките. После се обърна с лице към стената, докато тя му носеше друга чаша.
— Угаси лампата — каза той на стената.
— Трябва да останеш буден.
Той не отговори.
— Не е нужно да ме гледаш, но трябва да останеш буден.
Той не я гледаше. Миришеше на уиски, цигари и пот, миризмата му й напомни случилото се и тя усети болката, спомни си докосването му и пак й призля.
— Не се безпокой — дрезгаво изграка Марино. — Ще си тръгна и вече никога няма да ме видиш. Ще изчезна завинаги.
— Много си пиян и не знаеш какво правиш — каза тя. — Но искам да го запомниш. Трябва да останеш буден достатъчно дълго, за да го помниш и утре, за да можем да го преодолеем.
— Не знам какво ми става. За малко да го застрелям. Много исках. Не знам какво ми става.
— Кого си щял да застреляш? — попита тя.
— В бара — отвърна той с пиянско ломотене. — Не знам какво ми става.
— Разкажи ми какво е станало в бара.
Мълчание, докато Марино се взираше в стената, а дишането му пак стана дълбоко.
— Кого си щял да застреляш? — попита тя високо.
— Той каза, че бил изпратен.
— Изпратен?
— Отправи заплахи към теб. За малко да го убия. После дойдох тук и се държах също като него. Иде ми да се самоубия.
— Няма да се самоубиеш.
— Би трябвало.
— Това ще е по-лошо от последната ти постъпка. Разбираш ли ме?
Той не отговори. Не я поглеждаше.
— Ако се самоубиеш, няма да ми е мъчно за теб и няма да ти простя — заяви тя. — Самоубийството е егоистично и никой от нас няма да ти прости.
— Не съм достоен за теб. Никога няма да бъда. Хайде, кажи го и да приключим веднъж завинаги. — Говореше сякаш имаше парцал в устата.
Телефонът на нощното шкафче иззвъня и тя го вдигна.
— Аз съм — каза Бентън. — Видя ли какво ти изпратих? Как си?
— Да, а ти?
— Кей? Добре ли си?
— Да, а ти?
— Господи! Има ли някой там? — разтревожено я попита той.