— Всичко е наред.
— Кей? Има ли някой при теб?
— Ще поговорим утре. Реших да остана вкъщи, ще работя в градината, ще помоля Бул да ми помогне.
— Сигурна ли си? Не се ли страхуваш от него?
— Вече не — отвърна тя.
Четири часът сутринта, Хилтън Хед.
Разбиващите се вълни заливаха плажа, сякаш на морето му излизаше пяна от устата.
Уил Рамбо изкачи тихо дървените стълби, мина по пътеката от дъски и прескочи заключената порта. Вилата в псевдоиталиански стил беше облицована с гипсова мазилка с множество комини и арки и стръмен покрив от червени керемиди. В задния двор имаше градинска лампа и каменна маса, отрупана с мръсни пепелници и празни чаши, а до неотдавна там беше и ключът от колата й. Оттогава беше използвала резервния, макар да шофираше рядко. Най-често не ходеше никъде. Той тихо се движеше наоколо, а палмите и боровете шумоляха от вятъра.
Клоните на дърветата се люлееха като вълшебни пръчици, които омагьосваха Рим, а цветчетата им се носеха като сняг по Виа д’Монте Тарпео. Маковете бяха червени като кръв, а глициниите, покриващи древните тухлени зидове, бяха виолетови като синини. Гълъбите се клатушкаха по стълбите, а жените хранеха дивите котки с „Уискас“ и яйца от пластмасови чинии между руините.
Беше прекрасен ден за разходка и туристическият трафик не беше натоварен. Тя беше малко пияна и спокойна, и щастлива с него. Той знаеше, че трябва да е така.
— Искам да те запозная с баща ми — предложи й той, когато двамата седнаха на една стена да наблюдават дивите котки.
Тя няколко пъти каза, че са жалки бездомни котки, плод на кръвосмешение, и че някой трябва да ги спаси.
— Не са бездомни, а диви. Има разлика. Тези диви котки искат да са тук и са готови да те разкъсат, ако се опиташ да ги спасиш. Не са изхвърлени или ранени, съдбата им не е да обикалят кофите за боклук и да се крият под къщите, докато някой ги хване и ги приспи.
— Защо някой ще иска да ги приспи?
— Защото е така. Същото ще стане, ако бъдат изгонени от убежището си и се озоват на опасни места, където могат да ги сгазят коли, да ги конят кучета и постоянно да ги дебнат опасности. За разлика от тези котки. Виж ги. Съвсем сами. Никой не смее да ги доближи, освен ако те не му позволят. Искат да бъдат точно тук, долу в руините.
— Странен си — засмя се тя и го смушка с лакът. — Така си помислих, когато се запознахме, но си сладък.
— Хайде — подкани той и й помогна да стане.
— Много ми е топло — оплака се тя, защото той я беше наметнал с дългото си черно сако, беше я накарал да сложи шапка и тъмни очила, макар денят да не беше студен или слънчев.
— Много си известна и хората ще те зяпат — напомни й. — Знаеш, че е така, а не искаме хората да ни гледат.
— Трябва да намеря приятелките си, преди да си помислят, че съм отвлечена.
— Хайде. Трябва да видиш апартамента. Много е ефектен. Ще те закарам дотам, защото виждам, че си уморена. Може да се обадиш на приятелките си и да ги поканиш да дойдат, ако искаш. Ще ви почерпя хубаво вино и италиански сирена.
После мрак, сякаш в главата му бе угаснала лампа. Той се събуди и видя сцени от лъскави счупени парчета, като късчета от натрошен стъклопис, който някога е разказвал една истинска история.
Стълбите откъм северната страна на къщата не бяха пометени и вратата, която водеше към пералното помещение не беше отваряна от последното идване на чистачката почти преди два месеца. От двете страни на стълбището растяха храсти хибискус, а зад тях през прозореца той виждаше панела на алармата и червената му светлинка. Отвори кутията с инструменти и извади резачка за стъкло с карбиден връх. Отряза парче стъкло и го остави на пясъка зад храстите. Кучето започна да лае в кошчето си, а Уил се поколеба за миг, макар и съвсем спокоен. Протегна се и завъртя топката, после отвори вратата и алармата запищя, но той въведе кода и тя млъкна.
Вече беше в къщата, която бе наблюдавал от много месеци. Беше си го представял и планирал така подробно, че накрая самото действие беше лесно и може би малко разочароващо. Клекна и размърда пясъчните си пръсти пред отвора на кошчето. Зашепна на кучето, порода басет.
— Спокойно. Всичко ще бъде наред.
Кучето престана да джафка и Уил му даде да близне опакото на ръката му, където нямаше лепило и специален пясък.
— Добро момче — прошепна той. — Не се тревожи.
Пясъчните му ходила го отнесоха от пералното помещение към звука на филма, който тя пак беше пуснала в голямата стая. Винаги когато пушеше навън, тя имаше лошия навик да оставя вратата широко отворена, докато седеше на стълбите и се взираше в басейна с черно дъно, приличен на зейнала рана. Така част от дима нахлуваше вътре, докато тя седеше, пушеше и се взираше в басейна. Димът бе проникнал във всичко, до което се бе докоснал, и той надуши застоялата миризма, която придаваше острота на въздуха, твърд, сив, матов завършек като нейната аура. Болнава. Аура преди смъртта.