Стените и таванът бяха боядисани в охра и кафяво, цветовете на земята, а каменният под беше с цвета на морето. Всеки портал представляваше арка и имаше големи саксии с акантуси, клюмнали и кафяви, защото жената не ги поливаше редовно, а по каменния под се виждаха черни косми. Коси и косми от пубиса, защото тя често се разхождаше, понякога гола, и скубеше косата си. Беше заспала на дивана с гръб към него, а плешивото петно на темето й беше бледо като пълна луна.
Босите му пясъчни ходила не вдигаха шум, а и филмът вървеше. Майкъл Дъглас и Глен Клоуз пиеха вино под съпровода на ария от „Мадам Бътерфлай“ от уредбата. Уил застана под арката и гледаше „Фатално привличане“, знаеше го наизуст, беше го гледал много пъти, беше го гледал с нея през прозореца, без тя да знае. Чуваше диалога в главата си, преди героите да са го произнесли. После Майкъл Дъглас понечи да си тръгне, а Глен Клоуз се ядоса и разкъса ризата му.
Дърпаше и късаше с отчаяно желание да стигне до плътта под дрехите. Имаше толкова кръв по ръцете си, че не виждаше цвета на кожата си, докато се опитваше да напъха червата на Роджър в корема му, а вятърът и пясъкът блъскаха и двамата, и те почти не се виждаха и чуваха помежду си.
Тя спеше на дивана, твърде пияна и дрогирана, за да го чуе, че влиза. Не усещаше неговия призрак, който се носеше около нея и чакаше да я отнесе. Тя щеше да му благодари.
— Уил! Помогни ми! Моля те, помогни ми! Моля те, Господи! — пищеше той. — Ужасно ме боли! Моля те, не ме оставяй да умра.
— Няма да умреш — прегръщаше го Уил. — Тук съм. Тук съм. До теб съм.
— Не издържам повече!
— Бог никога няма да ти даде повече, отколкото можеш да понесеш — казваше баща му още откакто Уил беше момче.
— Не е вярно.
— Кое не е вярно? — попита го баща му в Рим, докато пиеха вино във всекидневната и Уил държеше каменното ходило от античността.
— Беше по целите ми ръце и лице и аз я вкусих, вкусих него. Вкусих колкото можех повече от него, за да го запазя жив в себе си, защото му обещах, че няма да умре.
— Трябва да излезем. Хайде да излезем на кафе.
Уил завъртя едно копче на стената и увеличи звука, докато филмът започна да гърми в стаята. Тогава тя седна на дивана и започна да пищи, но той едва чуваше писъците й заради филма. Наведе се, сложи пясъчен пръст на устните й и бавно поклати глава, за да я накара да замълчи. Напълни чашата й с водка, подаде й я и й кимна да я изпие. Остави кутията с инструменти, фенерчето и камерата на килима, седна до нея на дивана и се загледа в мътните й кървясали, уплашени очи. Тя нямаше мигли, беше ги изскубала всичките. Не се опита да стане и да побегне. Той й кимна да пие и тя се подчини. Вече се примиряваше с онова, което предстоеше да се случи. Щеше да му благодари.
Къщата вибрираше от звука на филма, а устните й прошепнаха:
— Моля те, не ме наранявай.
Някога е била красива.
— Шшшт. — Той поклати глава.
Пак я накара да замълчи, като с пясъчния си пръст докосна устните й, притисна ги силно към зъбите. Пясъчните му пръсти отвориха кутията с инструменти. Вътре имаше още тубички с лепило, ацетон, торбичка с пясък, трион с петнайсетсантиметрово острие и най-различни резци и скалпели.
После гласът в главата му. Роджър плачеше, пищеше, от устата му излизаше кървава пяна. Само че сега не крещеше Роджър, а жената го молеше с окървавени устни:
— Моля те, не ме наранявай.
Глен Клоуз изкрещя на Майкъл Дъглас да се разкара и гласът й отекна в голямата стая.
Тя беше в паника и хлипаше, трепереше, сякаш имаше пристъп. Той вдигна крака на дивана и седна по турски. Тя се взираше в покритите му с пясък длани и покритите с пясък осакатени боси ходила, кутията с инструменти, камерата на пода, и съзнанието за неизбежното разкриви подутото й зачервено лице. Той забеляза колко занемарени бяха ноктите й и изпита същото чувство, което усещаше, когато духовно прегръщаше хора, страдащи непоносимо, и ги освобождаваше от болката им.
Усещаше го в костите си.
Изранените й окървавени устни помръднаха: