— Моля те, не ме наранявай. Моля те, моля те, недей. — Тя плачеше, носът й течеше и тя облизваше окървавените си устни. — Какво искаш? Пари? Моля те, не ме наранявай — не спираха кървавите й устни.
Той свали ризата и панталоните си в цвят каки, старателно ги сгъна и ги остави на масичката за кафе. Съблече и бельото си и го остави върху другите дрехи. Усещаше силата. Пробождаше мозъка му като електрошок и той я сграбчи здраво за китките.
11.
Утро. Изглеждаше сякаш ще вали.
Роуз гледаше през прозореца на ъгловия си апартамент как океанът нежно се плиска в крайморската дига от другата страна на булевард „Мъри“. Близо до нейната сграда — някога разкошен хотел — се намираха някои от най-скъпите жилищни сгради в Чарлстън, внушителни имения на брега на морето, беше ги снимала и подредила в албум, който понякога прелистваше. Беше почти невъзможно да повярва на случилото се — че изживява едновременно кошмар и мечта.
Когато се премести в Чарлстън, единственото й изискване беше да живее близо до водата.
— Достатъчно близо, за да знам, че е тук — беше настояла тя. — Предполагам, че това ще е последният път, когато те следвам някъде — каза тя на Скарпета. — На моята възраст нямам желание да се занимавам с градинарство, а винаги съм искала да живея край вода, но не до блато с миризма на развалени яйца. До океана. Само да можех да живея толкова близо до океана, че да се разхождам край него.
Дълго време оглеждаха. Накрая Роуз избра стар апартамент на река Ашли, който Скарпета, Люси и Марино ремонтираха. Ремонтът не струваше нито цент на Роуз, а после Скарпета й увеличи заплатата. Без това повишение Роуз не можеше да си позволи наема, но за този факт изобщо не стана дума. Скарпета само обясни, че Чарлстън е скъп град в сравнение с другите места, където бяха живели. Но дори да не беше, Роуз заслужаваше увеличение.
Тя приготви кафе, гледаше новините и чакаше Марино да се обади. Измина още един час и тя започна да се чуди къде е. След още час без вести от него раздразнението й се засили. Остави му няколко съобщения, че не може да отиде на работа тази сутрин, и го молеше да се отбие, за да й помогне да премести дивана. Освен това искаше да говори с него. Беше обещала на Скарпета да го направи. Сега моментът беше подходящ. Беше почти десет часът. Отново се обади на мобилния му телефон и веднага се включи гласовата поща. Тя погледна през отворения прозорец. Откъм крайморската дига полъхваше хладен въздух, водата беше развълнувана и с мрачния цвят на олово.
Знаеше, че не бива да мести дивана сама, но беше достатъчно нетърпелива и притеснена, за да го направи. Закашля се, докато обмисляше безумието на един подвиг, с който до неотдавна можеше да се справи с лекота. Седна уморено и потъна в спомени за предишната вечер. Как разговаряха, държаха се за ръце и се целуваха на същия този диван. Бе почувствала неща, които не знаеше, че още е способна да изпитва, и през цялото време се питаше докога може да продължи. Не можеше да се откаже, но това не можеше да продължи и тя изпита толкова дълбока и мрачна тъга, че нямаше смисъл да се опитва да прозре смисъла й.
Телефонът иззвъня. Беше Люси.
— Как мина? — попита я Роуз.
— Нейт ти изпраща поздрави.
— Повече ме интересува какво е казал за теб.
— Нищо ново.
— Това е много добра новина. — Роуз отиде до кухненския плот и взе дистанционното на телевизора. Пое си дълбоко дъх. — Марино трябваше да дойде, за да ми премести дивана, но както обикновено…
Пауза, после Люси каза:
— Това е едно от нещата, заради които се обаждам. Щях да се отбия да видя леля Кей и да й разкажа за прегледа при Нейт. Тя не знае, че съм ходила. Винаги й казвам, след като се върна, за да не полудее от тревога. Моторът на Марино е паркиран зад къщата й.
— Тя очакваше ли те?
— Не.
— В колко часа беше това?
— Около осем.
— Невъзможно — изуми се Роуз. — Марино още е в кома в осем. Поне напоследък.
— Изпих едно кафе в „Старбъкс“, после потеглих отново към къщата й и познай какво? Разминах се с картофеното му гадже в нейното беемве.
— Сигурна ли си, че е тя?
— Да ти кажа ли номера на колата й? Датата на раждане? Какво има в банковата й сметка? Впрочем не е много. Изглежда е похарчила по-голямата част от парите си. Не са и от богатия й баща. Изглежда, не й е оставил нищо. Но тя прави много безсмислени депозити и харчи бързо каквото изкара.
— Това е лошо. Видя ли те на връщане от „Старбъкс“?