— Бях във ферарито. Така че ако не е сляпа, освен че е тъпа пичка… Извинявай…
— Недей. Знам какво значи думата и тя несъмнено й подхожда. Марино има специален радар, който го привлича само към такива.
— Гласът ти е особен. Все едно едва дишаш — установи Люси. — Да дойда ли малко по-късно да преместя дивана?
— Ще бъда тук — каза Роуз, закашля се и затвори.
Тя включи телевизора навреме, за да види как една тенис топка вдигна облаче червен прах точно на линията. Сервисът на Дрю Мартин беше толкова бърз и безпогрешен, че опонентът й дори не реагира. Си Ен Ен даваха кадри от миналогодишния турнир „Френч Оупън“, повтаряха новината за убийството й до безкрай. Кадри от тенис мачове, разкази за живота и смъртта й. Отново и отново. Още кадри. Рим. Древният град, после малката строителна площадка, оградена с жълти ленти и множество полицаи. Лампите на линейките святкаха.
— Какво друго знаем на този етап? Има ли ново развитие?
— Римските власти продължават да мълчат. Изглежда, няма следи и заподозрени, и това ужасно престъпление продължава да бъде забулено в мистерия. Хората се питат защо. Виждаме ги как оставят цветя при строителната площадка, където бе намерен трупът й.
Още повторения. Роуз се опитваше да не гледа. Беше виждала тези кадри много пъти, но те продължаваха да я хипнотизират.
Бекхендът на Дрю.
Дрю наближи мрежата и удари висока топка така силно, че тя отиде чак в трибуните. Тълпата скочи на крака и гръмнаха аплодисменти.
Красивото лице на Дрю в предаването на доктор Селф. Говореше бързо, умът й скачаше от тема на тема, развълнувана, защото беше спечелила „Ю Ес Оупън“. Бяха я нарекли Тайгър Удс на тениса. Доктор Селф бе увлечена в интервюто и задаваше въпроси, които не биваше да задава.
— Девствена ли си, Дрю?
Момичето се засмя и се изчерви. Скри лице в ръцете си.
— Хайде. — Доктор Селф се усмихваше самовлюбено. — За това говоря, хора. — Това беше към публиката. — За срама. Защо се срамуваме, когато говорим за секс?
— Загубих девствеността си, когато бях на десет години — каза Дрю. — С колелото на брат ми.
Тълпата полудя.
— Дрю Мартин умря на шестнайсет години — каза водещият.
Роуз успя да избута дивана през цялата дневна и го залепи до отсрещната стена. Седна на него и заплака. После стана, разхождаше се, плачеше и стенеше, че смъртта е несправедлива, че насилието е непоносимо и тя го мразеше. Мразеше всичко. В банята извади шишенце с лекарство. В кухнята си наля чаша вино. Взе една таблетка, глътна я с виното и след секунди, като кашляше и едва дишаше, успя да изпие втора таблетка. Телефонът иззвъня. Чувстваше се нестабилна, когато посегна към него, изпусна слушалката, после неумело успя да я вдигне.
— Ало?
— Роуз? — обади се Скарпета.
— Не биваше да гледам новините.
— Плачеш ли?
Стаята се въртеше. Тя виждаше двойно.
— Заради грипа е.
— Идвам — каза Скарпета.
Марино облегна глава на седалката, очите му бяха скрити зад тъмните очила, а огромните му длани почиваха върху бедрата.
Беше облечен в дрехите от снощи. Беше спал с тях и им личеше. Лицето му беше тъмночервено и от него лъхаше застоялата миризма на пияница, който не се е къпал отдавна. Видът и миризмата му й напомниха неща, твърде ужасни, за да ги опише, и тя пак усети болката по плътта си, която той не би трябвало да вижда, нито да докосва. Беше облякла памучни и копринени дрехи, платове нежни към кожата й. Ризата й беше закопчана, беше вдигнала ципа на якето догоре. За да скрие раните си. Да скрие унижението си. Край него се чувстваше безсилна и гола.
Дълго ужасно мълчание, докато караше. В колата миришеше на чесън и сирене пармезан и той беше отворил прозореца.
— Болят ме очите от светлината — оплака се Марино. — Тази светлина направо ме убива.
Беше го изричал безброй пъти в отговор на незададения въпрос защо не я поглежда и не сваля тъмните очила въпреки облачното небе и дъжда. Когато тя направи кафе и препечени филийки преди по-малко от час и му ги занесе в леглото, той седна, изстена и се хвана за главата. После неубедително попита:
— Къде съм?
— Снощи беше много пиян. — Тя остави кафето и филийките на нощното шкафче. — Помниш ли?
— Ако хапна нещо, ще повърна.
— Помниш ли какво стана снощи?
Той отвърна, че не помни нищо, след като е отишъл с мотора си до къщата й. Поведението му обаче показваше, че помни всичко. Продължаваше да се оплаква, че му е зле.