— Роуз! — разтърси я Скарпета. Беше топла и се потеше. — Роуз, събуди се. Чуваш ли ме, Роуз?
Скарпета отиде в банята и се върна с кърпа, напоена със студена вода. Сложи я на челото на Роуз и я хвана за ръката. Говореше й, опитваше се да я събуди. После Марино се върна. Изглеждаше трескав и уплашен, когато подаде на Скарпета докторската й чанта.
— Преместила е дивана. Трябваше аз да го направя — затюхка се той, а тъмните му очила се взираха в тежката мебел.
В далечината прозвуча сирена и Роуз се размърда. Скарпета извади от чантата си апарата за кръвно налягане.
— Обещах да дойда и да го преместя — продължи Марино. — Преместила го е сама. Беше там. — Очилата му се насочиха към празното място до прозореца.
Скарпета нави ръкава на Роуз, плъзна стетоскопа по ръката й, стегна маншета над сгъвката на лакътя, достатъчно, за да спре притока на кръв.
Сирената беше много силна.
Тя започна да помпа, наду маншета, после отвори клапата, за да изпусне бавно въздуха, и се заслуша в кръвта, която се изпомпваше по артерията. Въздухът тихо съскаше, докато маншетът се свиваше.
Сирената спря. Линейката беше пристигнала.
Систолично налягане 86, диастолично 58. Тя премести слушалката на гърдите на Роуз. Дишането беше забавено, а кръвното й — ниско.
Роуз се размърда, завъртя глава.
— Роуз? — високо каза Скарпета. — Чуваш ли ме?
Клепачите й помръднаха и тя отвори очи.
— Ще ти премеря температурата. — Сложи дигитален термометър под езика на Роуз и след секунди той изписка. Температурата й беше 37.3. Показа й шишенцето с хапчета. — Колко взе? — попита. — Колко вино изпи?
— Това е просто грип.
— Сама ли премести дивана? — обади се Марино сякаш имаше значение. Тя кимна. — Преуморила си се, това е.
В коридора се чуха забързаните стъпки на санитарите и трополене на носилка.
— Не — запротестира Роуз. — Отпратете ги.
Двама санитари в сини гащеризони влязоха през вратата и избутаха носилката вътре. Върху нея имаше дефибрилатор и други инструменти.
— Не, добре съм. Няма да отида в болница — повтаряше Роуз и клатеше глава.
На вратата се появи Ед и разтревожено надникна вътре.
— Какъв е проблемът, госпожо? — Един от санитарите, рус със светлосини очи, се приближи до дивана и се вгледа отблизо в Роуз. Огледа внимателно и Скарпета.
— Не. — Роуз беше непреклонна, махаше им с ръка да си вървят. — Говоря сериозно! Моля ви, вървете си. Припаднах. Това е всичко.
— Не е само това — каза Марино, но тъмните му очила се взираха в русия санитар. — Наложи се да разбия проклетата врата.
— По-добре я поправи, преди да си тръгнеш — промърмори Роуз.
Скарпета се представи. Обясни, че вероятно Роуз е смесила алкохол с оксикодон и е била в безсъзнание, когато са дошли.
— Госпожо? — Русият санитар се наведе към Роуз. — Колко алкохол и оксикодон сте взели и кога?
— С едно хапче повече от обичайното. Три таблетки. И съвсем малко вино. Половин чаша.
— Госпожо, много е важно да бъдете откровена с мен.
Скарпета му подаде шишето с хапчетата и каза на Роуз:
— По една таблетка на четири до шест часа. Взела си повече от това. А дозата ти и без това е висока. Искам да отидеш в болницата, просто за да се уверим, че всичко е наред.
— Не.
— Натроши ли ги, сдъвка ли ги, или ги глътна цели? — попита Скарпета, защото натрошените таблетки се разтваряха по-бързо и оксикодонът по-бързо се освобождаваше и усвояваше от организма.
— Глътнах ги цели, както винаги. Коленете ме боляха ужасно. — Тя погледна Марино. — Не биваше да местя дивана.
— Щом не искаш да отидеш с тези любезни хора, аз ще те закарам — заяви Скарпета, като усещаше погледа на русия санитар.
— Не. — Роуз непреклонно поклати глава.
Марино наблюдаваше русия санитар, който гледаше Скарпета. Не се приближи покровителствено към нея, както би сторил в миналото. А тя не задаваше най-тревожния въпрос — защо Роуз пиеше роксикодон.
— Няма да ходя в болница — заинати се Роуз. — Няма. Говоря сериозно.