— Изглежда, няма да имаме нужда от вас — обърна се Скарпета към санитарите. — Но благодаря.
— Слушах ваша лекция преди няколко месеца — каза й русият санитар. — За детската смъртност в националната академия по съдебна медицина. Бяхте лектор.
На служебната му табелка пишеше Т. Търкингтън. Тя не го помнеше.
— А вие какво сте правили там? — попита го Марино. — Академията е за полицаи.
— Аз съм следовател към шерифството на окръг Бофорт. От там ме изпратиха в академията. Тъкмо я завършвам.
— Ама че странна работа — подхвърли Марино. — Тогава какво правите тук в Чарлстън, защо обслужвате линейка?
— През почивните дни работя като санитар.
— Тук не е окръг Бофорт.
— Имам нужда от парите. Спешната медицина е полезна подготовка за истинската ми работа. Имам приятелка в града. По-точно имах — сговорчиво обясни Търкингтън. После се обърна към Скарпета: — Ако сте сигурна, че тук всичко е наред, ще тръгваме.
— Благодаря. Аз ще я наблюдавам — отговори Скарпета.
— Впрочем, радвам се, че ви видях отново. — Сините му очи я фиксираха, после той и колегата му си тръгнаха.
— Ще те закарам в болницата, за да се уверя, че всичко е наред — каза Скарпета.
— Няма да ме водиш никъде — отказа решително Роуз. — Моля те, иди да ми поръчаш нова врата — обърна се тя към Марино. — Или нова брава, изобщо каквото е нужно, за да поправиш тази бъркотия.
— Използвай колата ми — предложи Скарпета и му подхвърли ключовете. — Ще се прибера пеш.
— Трябва да вляза у вас.
— Ще влезеш по-късно — отвърна тя.
Слънцето се скриваше и показваше иззад опушените облаци, а морето се плискаше в брега.
Ашли Дули, роден и израснал в Южна Каролина, беше съблякъл якето си и завързал ръкавите около големия си корем. Той насочи чисто новата си видеокамера към жена си Маделиза, после спря да снима, когато един черно-бял басет се появи иззад високите треви на дюната. Кучето изприпка при Маделиза, а дългите му уши се влачеха по пясъка. Притисна се към крака й и задиша тежко.
— Погледни, Ашли! — Тя клекна и го погали. — Горкото сладурче трепери. Какво ти е, миличък? Не се плаши. Още е малък.
Кучетата я обичаха. Винаги ходеха при нея. Никога куче не й беше ръмжало, всички я харесваха. Миналата година се наложи да приспят Фризби, когато се разболя от рак. Маделиза още не го беше прежалила и не можеше да прости на Ашли, че отказа лечението заради разноските.
— Ела насам — каза Ашли. — Ако искаш, мога да те снимам с кучето. Ще уловя и красивите къщи отзад. Господи, погледни тази. Сякаш сме в Европа. Кой, по дяволите, има нужда от толкова голяма къща?
— Искам да отидем в Европа.
— Казвам ти, тази камера е страхотна.
Маделиза не можеше да понася да слуша повече. Как можеше да си позволи камера за хиляда и триста долара, но не и да отдели пари за Фризби.
— Погледни я. С всички тези балкончета и червен покрив — посочи той. — Представи си да живееш в такава къща.
Ако живеехме в такава къща, помисли си тя, нямаше да имам нищо против да купуваш скъпи камери и телевизор с плазмен екран, и щяхме да си позволим сметките за ветеринаря на Фризби.
— Не мога да си представя — отвърна тя, като позираше пред дюната.
Басетът седеше в краката й и дишаше тежко.
— Чувам, че в тази посока имало къща за трийсет милиона долара. — Той махна с ръка. — Усмихни се. Това не е усмивка. Широка усмивка. Мисля, че е собственост на някоя знаменитост, може би на основателя на веригата „Уол Март“. Защо това куче диша така тежко? Не е толкова горещо. Пък и трепери. Може би е болно, може да има бяс.
— Не, глупчо, трепери, защото е уплашено. Или е жадно. Казах ти да вземем бутилка с вода. Основателят на веригата „Уол Март“ е покойник — добави тя, докато галеше басета и оглеждаше плажа. Не забеляза никого наблизо, само няколко души в далечината, които ловяха риба. — Мисля, че се е изгубил — каза. — Наоколо не виждам никой, който може да му е собственик.
— Ще го потърсим и ще снимаме.
— Какво ще търсим? — попита тя, а кучето се притискаше до крака й, дишаше тежко и трепереше. Маделиза го огледа, забеляза, че се нуждае от баня и ноктите му имат нужда от скъсяване. После и нещо друго. — Боже мой, мисля, че е ранен. — Тя докосна шията на кучето, погледна кръвта на пръста си, започна да рови в козината му, като търсеше рана, но не намери. — Много странно. Защо по него има кръв? Има и още. Но не изглежда да е ранен. Гадост.