Тя избърса ръце в късите си панталони.
— Може би наоколо има труп на котка. — Ашли мразеше котките. — Да продължим нататък. В два часа сме на тенис, а преди това трябва да обядвам. Остана ли нещо от шунката с мед?
Маделиза се обърна назад. Басетът седеше на пясъка, дишаше тежко и ги гледаше.
— Знам, че имаш резервен ключ в кутийката, която заравяш в градината под купчината тухли зад храстите — каза Роуз.
— Страда от махмурлук и не искам да кара мотора си с пистолет в колана на джинсите — обясни Скарпета.
— Преди всичко защо пистолетът му е у вас? И защо Марино е бил у вас?
— Не искам да говоря за него. Да поговорим за теб.
— Стани от дивана и си вземи стол. Трудно ми е да говоря, когато почти си седнала отгоре ми — отбеляза Роуз.
Скарпета донесе стол от трапезарията, сложи го до дивана и каза:
— Лекарството ти.
— Не съм крала хапчета от моргата, ако това намекваш. Всички онези жалки хора, които идват с десетки предписани лекарства, и защо? Защото не ги вземат. Хапчетата не помагат за нищо. Ако помагаха, онези хора нямаше да се озоват в моргата.
— На флакона пише твоето име и името на лекаря ти. Мога да го издиря, ако сама не ми кажеш що за лекар е той и защо го посещаваш.
— Онколог е.
Скарпета се почувства така, сякаш я бяха ритнали в гърдите.
— Моля те. Не го прави по-трудно за мен — помоли Роуз. — Надявах се да не научиш, докато не стане време да изберем прилична урна за пепелта ми. Знам, че направих нещо, което не трябваше. — Тя си пое дъх. — Чувствах се ужасно, бях разстроена и всичко ме болеше.
Скарпета улови ръката й.
— Странно как чувствата ни издебват от засада. Държала си се стоически. Може би по-точната дума е инат. Но сега вече трябва да ми разкажеш.
— Ще умра — каза Роуз. — Неприятно ми е, че причинявам мъка на всички.
— Какъв е ракът? — Все още държеше ръката на Роуз.
— На белите дробове. Преди да започнеш да мислиш, че е от пасивното пушене, на което бях изложена някога, когато ти пушеше в кабинета си… — започна Роуз.
— Съжалявам, че го правех. Нямаш представа колко съжалявам.
— Онова, което ме убива, няма нищо общо с теб — изтъкна Роуз. — Уверявам те. Причината е другаде.
— Недребноклетъчен или дребноклетъчен?
— Недребноклетъчен.
— Аденокарцином или плоскоклетъчен?
— Аденокарцином. От същия вид почина леля ми. И тя като мен никога не е пушила. Дядо й беше починал от плоскоклетъчен. Той беше пушач. Никога не съм допускала, че ще се разболея от рак на белия дроб. Но и не съм се замисляла, че ще умра. Не е ли абсурдно? — Тя въздъхна, цветът на лицето й бавно се възвръщаше, както и светлината в очите й. — Гледаме смъртта всеки ден, но не можем да приемем своята. Права си, доктор Скарпета. Предполагам, че днес ме удари изневиделица. Изобщо не го очаквах.
— Може би е време да ме наричаш Кей.
Тя поклати глава.
— Защо? Не сме ли приятелки?
— Винаги сме вярвали в границите и те ни послужиха добре — каза Роуз. — Работя за човек, когото за мен е чест, че познавам. Нейното име е доктор Скарпета. Мога да се обърна към нея и с „шефе“. — Тя се усмихна. — Не бих могла да я нарека Кей.
— Значи сега ме лишаваш от индивидуалност. Освен ако не говориш за някой друг.
— Тя е някой друг. Някой, когото всъщност не познаваш. Мисля, че имаш много по-лошо мнение за нея от мен. Особено напоследък.
— Съжалявам, че не съм героичната жена, която току-що описа, но нека да ти помогна с каквото мога — да те заведа в най-добрия център за лечение на рак в страната. Онкологията в Станфорд. Където ходи Люси. Ще те заведа. Ще ти осигурим най-доброто лечение…
— Не, не, не. — Роуз отново бавно поклати глава. — Сега мълчи и ме слушай. Консултирах се с всякакви специалисти. Помниш ли, че миналото лято ходих на екскурзия с кораб за три седмици? Излъгах. Единствената екскурзия, на която бях, беше от един специалист на друг, после Люси ме заведе в Станфорд, където намерих своя лекар. Прогнозата е същата. Единственият ми избор беше химиотерапия и лъчетерапия и аз отказах.
— Трябва да опитаме всичко възможно.
— Вече съм в етап 3 В.
— Разсейки в лимфните възли?
— В лимфните възли. И в костите. На път е да стигне четвърти етап. Операцията е невъзможна.
— Химио- и радиотерапия или дори само лъчетерапия. Трябва да опитаме. Не може просто да се предадем.