— Преди всичко не ние, а аз. И не. Няма да се подложа на това. Да пукна, ако допусна косата ми да окапе, да ми се повръща и да страдам, когато знам, че тази болест ще ме убие. По-скоро рано, отколкото късно. Люси дори обеща, че ще ми намери марихуана, за да не ми се повдига толкова от химиотерапията. Представяш ли си — да пуша трева?
— Очевидно тя знае за болестта ти, откакто и ти — посочи Скарпета.
Роуз кимна.
— Трябваше да ми кажеш.
— Казах на Люси, а тя умее да пази тайна. Има толкова много тайни, че не съм сигурна дали някой от нас знае цялата истина. А аз точно това не исках. Ти да се чувстваш зле.
— Само ми кажи какво мога да направя. — Мъката стягаше гърдите й.
— Промени каквото можеш. Само не мисли, че не можеш.
— Кажи ми. Ще направя всичко, каквото искаш — каза Скарпета.
— Едва когато умираш, започваш да осъзнаваш всички неща в живота, които си могъл да промениш. Ето това не мога да променя. — Роуз се потупа по гърдите. — Иначе имаш власт да промениш почти всичко, което искаш.
Скарпета си спомни предишната нощ и за миг си въобрази, че усеща миризмата и допира на Марино, и направи усилие да не покаже колко е съсипана.
— Какво има? — Роуз стисна ръката й.
— Как мога да не се чувствам ужасно?
— Току-що мислеше за нещо, но не за мен — изгледа я проницателно Роуз. — Марино. Изглежда ужасно и се държи странно.
— Защото беше пиян като свиня — процеди Скарпета гневно.
— Като свиня. Не съм те чувала да употребяваш този израз. Но напоследък и аз ставам доста вулгарна. Тази сутрин използвах думата „пичка“, докато говорех с Люси по телефона — отнасяше се за последната любима на Марино. Която Люси е видяла в твоя квартал около осем. Когато моторът на Марино още е бил паркиран пред къщата ти.
— Нося ти цял кашон с храна. Още е в антрето. Ще прибера кутиите в хладилника.
Роуз отново се закашля и когато махна кърпичката от устните си, по нея имаше капки кръв.
— Моля те, нека да те заведа в Станфорд.
— Кажи ми какво стана снощи.
— Разговаряхме. — Скарпета усети как се изчервява. — Накрая той беше прекалено пиян.
— Никога не съм те виждала да се изчервяваш.
— Горещи вълни.
— Да бе, аз пък съм болна от грип.
— Кажи ми какво да направя за теб.
— Позволи ми да си върша работата както досега. Не искам да ме съживяват. Не искам да умра в болница.
— Защо не се преместиш при мен?
— Това не е обичайният ми начин на живот — отказа Роуз.
— Поне ще ми позволиш ли да говоря с твоя лекар?
— Няма какво повече да научиш. Попита ме какво искам и аз ти казах. Никакво лечение, само палиативни мерки.
— Имам излишна стая в къщата си. Макар и малка. Може би трябва да купя по-голяма къща.
— Твоята самоотверженост граничи с егоизъм. Така ще ме накараш да се чувствам виновна, че причинявам страдания на близките си хора.
Скарпета се поколеба, после попита:
— Може ли да кажа на Бентън?
— На него може. Но не и на Марино. Не искам да му казваш. — Роуз седна и спусна крака на пода. Взе двете ръце на Скарпета. — Не съм съдебен патолог — рече тя, — но защо имаш пресни охлузвания по китките?
Басетът беше точно там, където го бяха оставили. Седеше в пясъка до табелата „Влизането забранено“.
— Това вече не е нормално — възкликна Маделиза.
— Седял е там повече от час и ни е чакал да се върнем. Ела, Друпи, ела сладурче.
— Скъпа, кучето не се казва така. Не го кръщавай. Виж какво пише на табелката му — посъветва я Ашли. — Така ще научиш истинското му име и къде живее.
Тя се наведе, а басетът бавно се приближи, притисна се към нея и облиза ръцете й. Тя присви очи, за да прочете табелката, но не носеше очилата си за четене. Ашли също не носеше своите.
— Не мога да го разчета — оплака се тя. — Но доколкото виждам… Не, не прилича на телефонен номер. Пък и аз не си нося телефона.
— И аз.
— Това е глупаво. Ами ако си изкълча глезена или нещо подобно? Някой пече скара — каза тя, като душеше и се оглеждаше. После забеляза струйка дим, която се издигаше от задната част на огромната бяла къща с балкончетата и червения покрив. Една от малкото къщи, които бе виждала с табела „Влизането забранено“. — Няма ли да провериш какво се готви? — попита тя басета, като го галеше по дългите уши. — Можем да си купим един от онези малки грилове и да си сготвим вечерята на открито.