— Бул, ако изскубна този многоредник, може да повредя тухлите. Ти как мислиш?
— Това е чарлстънска тухла. Предполагам, че е на около двеста години. — Той говореше от върха на стълбата. — Опитайте да изскубнете малко, да видим какво ще стане.
Многоредникът се изскубна без проблеми. Тя напълни лейката с вода, като се мъчеше да не мисли за Марино. А когато се сетеше за Роуз, направо й прилошаваше.
— Някакъв мъж мина с мотор по уличката тъкмо преди да си дойдете — каза Бул.
Скарпета прекъсна работата си и го погледна.
— Марино ли беше?
Когато се прибра от апартамента на Роуз, мотоциклетът му го нямаше. Сигурно беше отишъл с колата й до дома си и беше взел резервния ключ.
— Не, госпожо, не беше той. Бях се качил на стълбата, за да подрежа клоните на мушмулата, и видях мъжа на мотора над оградата. Той не ме забеляза. Може би не е важно. — Трионът ръмжеше, страничните израстъци на клоните падаха на земята. — Ако някой ви притеснява, бих искал да знам.
— Какво правеше?
— Зави по уличката и бавно мина покрай къщата, после обърна и все така бавно се върна. Стори ми се, че имаше кърпа на главата, вързана отзад, в жълто и оранжево. От мястото ми не се виждаше добре. Ауспухът на мотора му беше развален. Трещеше и плюеше сякаш моторът всеки момент ще угасне. Кажете ми, ако трябва да знам нещо. Ще си отварям очите.
— Виждал ли си го преди?
— Щях да позная мотора.
Тя си спомни снощния разказ на Марино. Че някакъв мотоциклетист го заплашил на паркинга, казал, че ще й се случи нещо лошо, ако не напусне града. Кой така силно би искал тя да си тръгне, че да изпраща подобни съобщения? Все си мислеше за местния съдебен лекар.
— Знаеш ли нещо за местния съдебен лекар? — попита тя Бул. — Хенри Холингс.
— Само това, че семейството му държи погребалния бизнес в града още от войната. Голямата сграда зад високата стена на улица „Калхун“, недалеч от тук. Не ми харесва това, че някой ви притеснява. Съседката ви е много любопитна.
Госпожа Гримбол пак гледаше през прозореца.
— Наблюдава ме като ястреб — добави Бул. — Ако позволите да кажа, изглежда злобна и явно няма нищо против да наранява хората.
Скарпета продължи работата си. Някакво животно ядеше теменужките и тя го сподели с Бул.
— В града отдавна имаме проблеми с плъховете — каза той.
Прозвуча й като пророчество. Тя разгледа още поразени теменужки.
— Плужеци — реши накрая.
— Опитайте с бира — посъветва я Бул, като продължи да работи с триона. — Оставете чинии с бира по мръкнало. Плужеците пропълзяват вътре, напиват се и се удавят.
— И с бирата привличаш повече плужеци, отколкото си имал. Не бих могла да удавя каквото и да било.
От дъба продължаваха да падат издънки.
— В онзи ъгъл видях изпражнения на миещи мечки. — Той посочи с триона. — Може те да ядат теменужките.
— Миещи мечки, катерици. Нищо не мога да направя.
— Можете, но не искате. Не обичате да убивате живи твари. Интересно е, като се има предвид занаятът ви. Човек би си помислил, че нищо не може да ви притесни.
— Явно професията ми ме кара да се тревожа за всичко.
— Да. Така става, когато човек знае твърде много. Онези хортензии до вас. Ако ги заобиколите с ръждиви пирони, ще пуснат красиви сини цветове.
— Английската сол върши същата работа.
— Не съм чувал за това.
Скарпета погледна през бижутерска лупа листото на една камелия и забеляза бели люспици.
— Ще трябва да ги подрежем и понеже са болни, трябва да дезинфекцираме инструментите, преди да ги използваме другаде. Ще се наложи да повикам растителен патолог.
— Да, растенията боледуват също като хората.
В короната на дъба, който той подкастряше, заподскачаха гарги. Няколко от тях изведнъж излетяха.
Маделиза стоеше парализирана като онази жена в библията, която не се бе подчинила на Господа и той я беше превърнал в стълб от сол. Тя влизаше в чужд имот, нарушаваше закона.
— Ехо? — извика отново.
Събра куража да излезе от пералното помещение и да пристъпи в разкошната кухня на най-разкошната къща, която беше виждала. Продължаваше да вика „Ехо!“ и не знаеше какво да прави. Изпитваше страх, какъвто не бе изпитвала преди, и трябваше да излезе оттук колкото можеше по-скоро. Започна да обикаля, като се заплесваше по всичко, чувстваше се като крадец, боеше се, че ще я хванат — сега или по-късно — и че ще я тикнат в затвора.