Трябваше да си тръгне, да се махне. Час по-скоро. Косите по тила й настръхнаха, а тя продължи да вика „Ехо!“ и „Има ли някой?“ и се чудеше защо къщата бе отключена и на скарата се печеше месо, щом нямаше никого. Започна да си въобразява, че някой я наблюдава, нещо я предупреждаваше, че трябва бързо да избяга от тази къща и да се върне при Ашли. Нямаше право да обикаля и да любопитства, но щом вече беше тук, не можеше да се сдържи. Никога не беше виждала такава къща и не разбираше защо никой не й отговаря. Но беше твърде любопитна, за да си тръгне, или поне имаше чувството, че не може.
Тя мина под един свод и влезе в огромна всекидневна. Подът беше от син пясъчник, приличаше на скъпоценен камък и по него бяха постлани прекрасни ориенталски килими. По тавана имаше греди, а камината беше достатъчно голяма, за да опечеш прасе. Пред огромния прозорец, който гледаше към океана, имаше киноекран. В лъча светлина от прожекционния апарат танцуваха прашинки. Екранът беше осветен, но празен и не се чуваше никакъв звук. Тя огледа големия черен кожен диван, изненадана от спретнато сгънатите дрехи върху него: тъмна тениска, тъмни панталони, мъжки слип. Стъклената масичка за кафе беше отрупана с пакети цигари, шишенца с лекарства, почти празна бутилка от водка „Сива гъска“.
Маделиза си представи човек — вероятно мъж — пиян и депресиран, или болен, което може би обясняваше защо кучето бе избягало. Някой е бил тук до неотдавна и е пиел, мислеше си тя. Беше започнал да пече месо на скарата, но сякаш беше изчезнал. Сърцето й биеше силно. Не можеше да се отърси от чувството, че някой я наблюдава, и си помисли: „Господи, колко е студено тук“.
— Ехо? Има ли някой? — извика тя дрезгаво.
Краката й сякаш се движеха сами, докато изследваше къщата със страхопочитание, а страхът й жужеше в нея като електрически ток. Трябваше да си тръгне. Влизаше в чужда къща като крадец. Влизаше с взлом. Щеше да си има неприятности. Имаше чувството, че нещо я гледа. Полицаите също щяха да я гледат, когато научеха, и я обзе паника, но краката й не я слушаха. Продължаваха да я носят из къщата.
— Ехо? — извика тя, а гласът й потрепери.
След всекидневната вляво от фоайето имаше друга стая, от която идваше шум на течаща вода.
— Ехо!
Тя колебливо последва шума на течащата вода, не можеше да спре краката си. Те продължаваха напред и тя се озова в голяма спалня с луксозни мебели, спуснати копринени пердета и снимки по стените. Красиво момиченце с много хубава и щастлива жена, която сигурно беше майка му. Момиченцето си играеше в детски басейн с кученце — басета. Същата красива жена плачеше, седнала на диван, и разговаряше с прочутата психиатърка и телевизионна водеща доктор Селф, докато ги снимаха с камери. Същата хубава жена позираше с Дрю Мартин и красив мъж с мургава кожа и тъмна коса. Дрю и мъжът в облекло за тенис държаха тенис ракети, снимани на някакъв тенис корт.
Дрю Мартин беше мъртва. Убита.
Бледосинята завивка на леглото беше смачкана. Върху черния мраморен под край леглото имаше небрежно разхвърляни дрехи. Розов анцуг, чорапи, сутиен. Шумът от течащата вода ставаше по-силен, докато краката й я носеха към него. Маделиза заповяда на краката си да се върнат обратно, но те не искаха. Бягайте, нареди им тя, но те я отведоха в баня от черен оникс и мед. Бягайте! Тя бавно огледа мокрите окървавени кърпи в медния умивалник, окървавения нож с назъбено острие, окървавените макетни ножове върху черния капак на тоалетната, спретнатата купчина чисти бледорозови кърпи върху коша за пране.
Зад завесата на тигрови ивици, която ограждаше медната вана, течеше вода и падаше върху нещо, което не звучеше като метал.
13.
Вече беше мръкнало. Скарпета освети с фенерче револвер колт от неръждаема стомана в средата на алеята зад къщата й.
Не беше се обадила в полицията. Ако съдебният лекар имаше пръст в тези последни зловещи събития, обаждането в полицията само щеше да влоши нещата. Тя нямаше представа доколко той има влияние в града. Бул й беше разказал невероятна история и тя не знаеше какво да мисли. Твърдеше, че когато гаргите излетели от дъба в градината й, той разбрал, че в това има смисъл. Затова я излъгал. Казал й, че трябва да се прибере вкъщи, докато всъщност имал намерение да дебне наоколо — точно така се изрази. Промъкнал се в храсталаците между двете й порти и зачакал. Чакал почти пет часа. А Скарпета изобщо не подозираше.