— И?
— На същия сървър има електронни файлове. Единият се отнася до човек, който е посетил клиничния директор на „Павилиона“. Знаеш за кого говоря.
— И?
— Срещнал се е с човека, който ме интересува, в Рим миналия ноември — продължи Бентън. — Мога да ти кажа само, че този интересен пациент е служил в Ирак и изглежда, го е изпратила доктор Селф.
— И? — Люси влезе в интернет.
— Джош току-що приключи сканирането. Онова, което прекратихме. На човек, който си тръгва тази вечер, което значи, че няма да получава повече имейли тук. Времето е от първостепенна важност.
— Още ли е там? Човекът, който е изписан?
— В момента, да. Джош вече си тръгна, дъщеря му е болна. Много бърза.
— Ако ми дадеш паролата си, мога да вляза във вашата мрежа — каза Люси. — Така ще е по-лесно. Но около час няма да имаш достъп.
Тя се обади на Джош по мобилния. Той беше в колата си и пътуваше към къщи. Така беше още по-добре. Каза му, че Бентън не може да влезе в пощата си, че имало проблем със сървъра и тя трябва да го поправи незабавно, но вероятно ще отнеме малко време. Можеше да го направи от разстояние, но й трябваше паролата на системния администратор, освен ако той не предпочита да се върне и да го поправи сам. Той, разбира се, не искаше. Започна да говори за жена си и бебето им. Добре, би било чудесно, ако Люси може да се погрижи за това. Двамата постоянно решаваха технически проблеми, нямаше да му мине през ум, че намерението й е да влезе в електронната поща на пациент и личните файлове на доктор Марони. Дори ако Джош заподозреше най-лошото, щеше да заключи, че ако има такива намерения, тя просто би се хакнала в системата, без да пита. Той познаваше способностите й. Знаеше как печели парите си.
Люси не искаше да прониква незаконно в системата на болницата на Бентън. Пък и щеше да й отнеме много време. Час по-късно тя му се обади.
— Нямам време да погледна — съобщи му. — Оставям го на теб. Препратих ти всичко. Имейлът ти работи.
Тя излезе от лабораторията и потегли на своя мотоциклет „Агуста Брутале“. Беше обзета от тревога и гняв. Доктор Селф беше в „Маклийн“. Почти от две седмици. По дяволите, Бентън го знаеше.
Караше бързо и топлият вятър блъскаше каската й, сякаш се опитваше да я вразуми.
Разбираше защо Бентън не можеше да каже и дума, но не беше редно. Доктор Селф и Марино си разменяха имейли, а през цялото време тя е била под носа на Бентън в „Маклийн“. А не беше предупредил Марино или Скарпета. Не беше предупредил Люси, докато двамата наблюдаваха Марино през камерата в моргата с Шанди. Люси беше коментирала Марино и неговите имейли до доктор Селф, а Бентън само беше слушал, и сега тя се чувстваше глупаво. Чувстваше се предадена. Значи не му пречеше да я моли да му даде достъп до поверителни файлове, но не можеше да й каже, че доктор Селф е пациентка, настанена в самостоятелна стая в „Павилиона“, само за важни пациенти, и че плаща по три хиляди долара дневно, за да прецаква всички.
Смени скоростта и започна да задминава колите по моста „Артър Равенъл“ с неговите извисяващи се върхове и вертикални кабели, които й напомниха за Центъра по ракови заболявания в Станфорд и жената, която свиреше нелепи мелодии на арфа. Марино навярно вече беше объркан, но нямаше представа какъв хаос можеше да предизвика доктор Селф. Беше твърде простоват, за да проумее с каква неутронна бомба си има работа. В сравнение с доктор Селф той беше огромно глупаво дете с прашка в задния джоб. Може би той бе й писал първи, но тя знаеше как да довърши нещата. Знаеше как да довърши и него.
Люси препускаше покрай лодки за лов на скариди, пристанали в река Шем, мина по моста „Бен Сойър“ до остров Съливан, където живееше Марино. Веднъж той бе казал, че това е неговият дом мечта — малка прогнила рибарска колиба на подпори с червен метален покрив. Прозорците бяха тъмни, не светеше дори лампата на верандата. Зад колибата дълъг кей прорязваше блатото и завършваше при тясна рекичка, която се виеше чак до крайбрежния канал. Когато се нанесе тук, той си купи малка лодка и проучваше реките, ловеше риба или просто плаваше и пиеше бира. Тя не знаеше какво се бе случило. Къде беше отишъл? Кой живееше в тялото му?
Малкият преден двор беше песъчлив и обрасъл с високи бурени. Люси внимателно заобикаляше различните боклуци — стари хладилни чанти, ръждясала скара, капани за раци, изгнили рибарски мрежи, контейнер за боклук, който миришеше на блато. Изкачи се по разкривените дървени стълби и изпробва вратата с олющена боя. Ключалката беше паянтова, но не искаше да отваря с шперц. По-добре беше да свали вратата от пантите и така да влезе. С помощта на отвертка тя се озова в дома мечта на Марино. Нямаше аларма, открай време казваше, че пистолетите му са достатъчни.