Тя дръпна шнура на лампата и под ярката светлина и неравните сенки се огледа, за да види какво се е променило, откакто беше идвала за последен път. Кога беше това? Преди шест месеца? Нямаше никакви нововъведения, сякаш след известно време бе престанал да живее тук. Дневната беше с гол дъсчен под и беше обзаведена с евтин кариран диван, два стола с прави облегалки, телевизор с голям екран, домашен компютър и принтер. Отсреща беше кухничката с няколко празни бирени кутии и бутилка „Джак Даниелс“ на плота, различни колбаси и сирена и още бира в хладилника.
Седна на бюрото на Марино и от юесби порта на компютъра му измъкна 256-мегабайтовата флаш памет, прикрепена към връвчица. После отвори своята кутийка с инструменти, извади миниатюрни клещи, отвертка и мъничка бормашина с батерии, каквато би използвал бижутер. В малката черна кутия имаше четири еднопосочни микрофона, всеки от тях не по-голям от осем милиметра, или колкото бебешки аспирин. Извади пластмасовия калъф на флаш паметта, извади корпуса и каишката и монтира микрофон, чийто връх от метална мрежа не се забелязваше през дупчицата, към която беше прикрепена връвчицата. Бормашината издаваше леко жужене, докато пробиваше втора дупчица в основата на калъфа, където тя пъхна пръстена на каишката и я закрепи отново.
След това бръкна в джоба на панталона си и извади още една флаш памет, която беше взела от лабораторията, и я вкара в юесби порта. Свали своята версия на шпионско приложение, което щеше да предава всеки удар по клавишите на Марино в една от електронните й пощи. Провери хард диска му, като търсеше документи. Почти нищо, освен имейлите от доктор Селф, които той беше копирал на компютъра си в офиса. Това не я изненада. Не очакваше той да седи и да пише професионални статии или роман. Изобщо той мразеше да пише. Вкара неговата флаш памет в порта и започна бързо да обикаля жилището, като отваряше чекмеджетата. Цигари, няколко списания „Плейбой“, един магнум „Смит и Уесън“, няколко долара и дребни, касови бележки, реклами.
Не можеше да си представи как той се побира в спалнята, където за гардероб служеше една тръба, прикрепена към стените в долната част на кревата. Дрехите бяха нахвърляни или небрежно окачени, по пода се въргаляха още дрехи, включително огромните му боксерки и чорапи. Забеляза дантелен червен сутиен и гащички, черен кожен колан с капси и друг от крокодилска кожа, твърде малък, за да е негов, пластмасова кутия от маргарин, пълна с презервативи и пръстени за пенис. Леглото беше неоправено. Само бог знаеше кога за последно бяха прани чаршафите.
Съседната стая беше баня с размерите на телефонна будка. Тоалетна, душ и мивка. Люси провери шкафчето за баня и откри очакваните тоалетни принадлежности и лекарства срещу махмурлук. Огледа едно шишенце от фиоринал с кодеин, предписано на Шанди Снук. Беше почти празно. На друга полица откри тубичка „Тестродерм“, предписана на човек, за когото не беше чувала, и тя въведе информацията в електронния си бележник. Отново закачи вратата на пантите й и тръгна надолу по тъмните паянтови стълби. Вятърът се беше усилил и тя чу слаб шум, който идваше откъм кея. Извади своя глок, като се ослушваше и светеше с фенерчето по посока на шума, но лъчът беше къс, краят на кея тънеше в тъмнина.
Люси изкачи стълбите, които водеха към стария кей от изметнати дъски, някои от които липсваха. Миризмата на блатна кал беше силна, тя започна да размазва папатаците и си спомни какво й беше казал един антрополог. Всичко зависеше от кръвната група. Комарите обичаха нулева група. Нейната беше такава, но нямаше представа как един папатак може да помирише кръвната й група, ако не кърви. Те се рояха около нея, нападаха я, хапеха я дори по темето.
Стъпките й бяха тихи, докато вървеше и се ослушваше и чуваше глухото тупкане. Лъчът на фенера осветяваше старите дъски и изкривените ръждясали пирони, бризът докосваше блатните треви и шепнеше в тях. Светлините на Чарлстън изглеждаха далечни в наситения с мирис на сяра влажен въздух, луната се криеше зад плътните облаци и в края на кея тя видя причината за звука, който я тревожеше. Лодката на Марино за лов на костур я нямаше и яркооранжевите буфери се удряха в стълбовете на кея с глухо тупкане.
14.
Карън и доктор Селф стояха на предното стълбище на „Павилиона“. Вече беше почти мръкнало. Светлината на верандата не беше много силна и доктор Селф извади сгънат лист хартия от джоба на шлифера си. Разтвори го, намери и химикалка. В горите зад тях се чуваше непрестанното жужене на насекоми и далечен вой на койоти.