— Не говоря за сега.
— Докато бях в безсъзнание, той разтвори халата ми и погали тялото ми. Каза, че обича тялото ми.
— Защото го помни.
— Кой твърди, че съм правила секс с него? Онази проклета кучка ли? Откъде може да знае какво е станало, когато ме приеха тук? Сигурно ти си й казал, че съм пациентка. Ще те съдя. Казах му, че не може да се владее, че не може да ми устои и тогава той избяга. Знаеше, че постъпката му е нередна, и затова избяга в Италия. Не съм твърдяла, че съм правила секс с него. Никога не съм ти го казала. Упои ме и се възползва от мен, трябваше да предположа, че ще го направи. Защо да не го направи?
Това я възбуждаше. Възбуждаше я някога и все още беше така, а не го очакваше. Тогава тя му се беше скарала, но не му каза да престане.
— Защо е нужно да ме преглеждаш така ентусиазирано? — бе го попитала.
— Защото е важно да знам — бе отвърнал той.
— Да. Трябва да опознаеш това, което не е твое.
А той бе продължил да я изучава и бе отбелязал:
— Като специално място, което някога си посетил и не си виждал много години. Искаш да видиш кое се е променило и кое не и дали можеш да изживееш същото.
— Можеш ли? — бе полюбопитствала тя.
— Не — бе отвърнал той.
После бе избягал и това беше най-лошото, защото го беше правил и преди.
— Говоря за много отдавна — каза Бентън.
Водата тихо се плискаше.
Уил Рамбо беше заобиколен от водата и нощта, докато с гребане се отдалечаваше от остров Съливан, където беше оставил кадилака на усамотено място недалеч от къщата, откъдето вземаше лодката за лов на костур. Беше я вземал и преди. Когато се налагаше, използваше извънбордовия двигател. Когато искаше тишина, гребеше. Водата се плискаше. В тъмното.
В Грота Бианка, където беше завел първата. Чувството, интимността, докато фрагментите се сглобяваха в една дълбока пещера в съзнанието му сред варовикови сталактити и мъх, където проникваше слънцето. Заведе я отвъд колоната на Херкулес в един подземен свят от каменни коридори с призми от минерали и постоянния звук от капеща вода.
В онзи фантастичен ден бяха съвсем сами, освен веднъж, когато той допусна да се разминат с група развълнувани ученици с шапки и якета, и той й каза: „Шумни са като рояк прилепи“. Тя се засмя и отвърна, че й е забавно с него, хвана го за ръката и се притисна към него, и той усети мекотата на тялото й. През тишината, само звук на капеща вода. Минаха по Тунела на змиите под полилеи от камък. Минаха покрай прозрачни завеси от камък и влязоха в Коридора на пустинята.
— Ако ме оставиш тук, никога няма да успея да изляза — подхвърли тя.
— Защо да те оставям? Аз съм твой водач. В пустинята не можеш да оцелееш без водач, освен ако не знаеш пътя.
Пясъчната буря се надигна и образува стена, и той разтърка очите си, защото искаше да я изличи от съзнанието си този ден.
— Откъде знаеш пътя? Сигурно често идваш тук — предположи тя и той изостави пясъчната буря и се върна в пещерата.
Тя беше толкова красива, бледа и ясно очертана, сякаш изрязана от кварц, но тъжна, защото любовникът й я беше изоставил заради друга.
— Явно си много специален, щом познаваш такова място — каза тя на Уил. — На три километра под земята и с безкраен лабиринт от мокри камъни. Колко ужасно е да се загубиш тук. Питам се дали някой някога се е губил тук. След работно време, когато угасят осветлението, сигурно е тъмно като в рог и студено като в изба.
Не виждаше ръката пред лицето си. Всичко пред погледа му беше яркочервено, а пясъкът ги шибаше така безмилостно, та си помисли, че не му е останала кожа.
— Уил! О, господи! Помогни ми, Уил! — Писъците на Роджър се сляха с писъците на учениците в съседния коридор и ревът на бурята спря.
Водата капеше и краката им шляпаха във вода.
— Защо все си търкаш очите? — попита тя.
— Мога да се ориентирам дори в тъмното. Виждам добре в тъмното и често съм идвал тук като дете. Аз съм твоят водач. — Беше много мил и любезен с нея, защото разбираше, че загубата й е по-голяма, отколкото можеше да понесе. — Виждаш ли как камъкът става прозрачен от светлината? Той е твърд и силен като сухожилия и мускули, а кристалите са восъчножълти като кости. През този тесен коридор се стига до Купола на Милано, сив и влажен като тъканта и кръвоносните съдове на много старо тяло.
— Обувките и маншетите на панталона ми са напръскани с варовик, като с вар. Съсипа ми дрехите.