Оплакванията й го ядосаха. Показа й естествено езеро, чието дъно бе покрито със зеленясали монети, и се запита на глас дали нечии желания са се сбъднали. Тя хвърли монета, металното късче цопна и падна на дъното.
— Пожелай си каквото искаш — каза той, — но то никога няма да се сбъдне, или ако се сбъдне, жалко за теб.
— Защо говориш такива ужасни неща? — попита тя. — Как можеш да твърдиш, че ще е лошо, ако желанието ми се сбъдне? Не знаеш какво съм си пожелала. Ами ако съм поискала да се любим? Лош любовник ли си?
Не й отговори и се ядоса още повече, защото ако се любеха, тя щеше да види босите му ходила. За последен път беше правил любов в Ирак с дванайсетгодишно момиче, което пищеше, плачеше и го удряше с малките си юмручета. После спря и замлъкна, а той не изпита никакви угризения, защото тя нямаше живот, нищо, което да очаква с нетърпение, освен безкрайната разруха на страната си. Лицето й избледня от съзнанието му, докато водата капеше. Той държеше пистолета в ръката си, докато Роджър пищеше, защото болката бе непоносима.
В Пещерата на купола камъните бяха заоблени като черепи и водата капеше ли капеше, сякаш бе валяло, а после имаше формации от каменен скреж и ледени висулки и шипове, които сияеха като свещи. Той я предупреди да не ги докосва.
— Ако ги докоснеш, ще станат черни като сажди — обясни й.
— Историята на живота ми — въздъхна тя. — Съсипвам всичко, до което се докосна.
— Ще ми благодариш — каза той.
— За какво? — попита тя.
В коридора на завръщането беше топло и влажно, а водата се стичаше по стените като кръв. Той държеше пистолета и беше на един пръст разстояние от края на всичко, което знаеше за себе си. Ако Роджър можеше да му благодари, щеше да го направи.
Едно обикновено благодаря, и не е нужно да го прави отново. Хората са неблагодарни и отнемат всичко, което има смисъл. После на човек не му пука. Не може да му пука.
Кулата на фара на червено-бели ивици, построена скоро след войната, беше на стотина метра от брега и вече нямаше прожектор.
Раменете на Уил горяха от гребането, а седалището го болеше от пейката от фибростъкло. Усилието беше голямо, защото товарът му тежеше почти толкова, колкото и плоскодънната лодка, а сега, когато вече беше близо до своето място, нямаше да използва извънбордовия двигател. Никога не го правеше. Моторът вдигаше шум, а Уил не искаше шум, дори когато нямаше кой да го чуе. Никой не живееше тук. Никой не идваше тук, освен през деня, и то при хубаво време. И дори тогава никой не знаеше, че това място е негово. Любовта на един фар и една кофа с пясък. Колко малки момчета притежаваха остров? Топка и ръкавица, пикник и къмпинг. Всичко си беше отишло. Беше мъртво. Безнадеждното преминаване с лодка от другата страна.
Отсреща блещукаха светлините на градчето Маунт Плезънт, на остров Джеймс и на Чарлстън. На югозапад беше Фоли Бийч. Утре щеше да бъде топло и облачно, а късно следобед щеше да настъпи отлив. Лодката застърга върху стридените черупки, когато той я издърпа на брега.
15.
В съдебната фотолаборатория рано на другата сутрин.
Беше сряда.
Скарпета подготвяше нещата, които щяха да й трябват. От шкафове и чекмеджета тя извади керамични купи, чаши от картон и пенопласт, хартиени кърпи, стерилни тампони, пликове, глина за моделиране, дестилирана вода, бутилка разтвор на селениев диоксид, (който превръщаше металните повърхности в тъмносини), бутилка рутениев тетроксид, тубички суперлепило и малка, алуминиева тавичка. Тя прикрепи макрообектива и дистанционно управлявания обтуратор към монтиран на статив дигитален фотоапарат и покри работния плот с дебела кафява хартия.
Макар да имаше избор кои разтвори да използва, за да се покажат скритите отпечатъци по непорести повърхности като метал, стандартната процедура беше обработване с пари. Никаква магия, само химия. Суперлепилото се състоеше почти изцяло от цианоакрилат, акрилна гума, която реагираше на аминокиселини, глюкоза, натрий, млечна киселина и други химикали, отделяни от порите на кожата. Когато изпаренията на суперлепилото влезеха в контакт със скрит отпечатък (невидим с просто око), химичната реакция образуваше ново съединение — много трайна и видима бяла бразда, както се надяваше Скарпета.
Скарпета обмисляше подхода си. Вземане на ДНК проба, но не в тази лаборатория, пък и това изследване не трябваше да се прави първо и не беше нужно, защото нито рутениевият тетроксид, нито суперлепилото унищожаваха ДНК. Суперлепило, реши тя, извади револвера от хартиения плик и записа серийния му номер. Отвори празния барабан и запуши двата края на цевта с хартиени тампони. От другия плик извади шестте патрона 38-и калибър и ги нареди изправени в димната камера, която не беше нищо повече от топлинен източник във вътрешността на стъклен контейнер. Окачи револвера за спусъчния предпазител на жица, прокарана по дължината на контейнера. Сложи вътре чаша с топла вода за влажност, изстиска малко суперлепило в алуминиевата тавичка и покри димната камера с капак. После включи респиратора.