Цели три години, както подпяват и до днес тракийските аеди с китари, се скита Томаз Аеда по необятната небесна твърд, зовяща се Акад, и какво ли не преживя: падаше и ставаше, плачеше и се смееше, продаваше потта и кръвта си, понякога крадеше и нападаше, понякога отстъпваше и търпеше, и бавно заспиваше в необозначени на картата оазиси върху гостоприемните рогозки на облечени в синьо езичници, от които най-сетне научи езика, сънуваше своите подземни сънища в изписаните с пиктографски заклинания землянки на отшелниците дравиди и се събуждаше, огрян от слънцето Уту, в кремъчните леговища на мъчните слюдени хора, споделяше несгодите на чергарското ежедневие около шатрите на лулубеите, дошли от планината Загър — от тях усвои маниера да плюе през лявото рамо, когато някой произнесе думата „утре“, — и дори се сдоби с побратим сред племето на шофьорите на хладилни камиони — това беше някой си Енмеркар, който пътуваше от сенките под хребета Машу чак до мълчаливите брегове на реката Хубур, човек живял, видял и патил, от когото за пръв път чу за профсъюзното движение на Мъртвите, но само през зъби, дъвчещи неизменната кибритена клечка; известно време — кой знае обаче колко? — Томаз Кадехо съжителстваше в грях с две амазонки от разпаднала се хипи комуна, които на шега го наричаха Енкиду: превиваше гръб под пронизаните от стрелите им антилопи с все още туптящи сърца, прибираше уловения в капаните дивеч и покри самотното им ранчо с керемиди от червена глина, печени в кахлена пещ според тайната наука на иркалските грънчари, но след като се измори от толкова много любов без любов и макар че трябваше да остави зад себе си една плачлива червенокоса дъщеря, той продължи пътя си към столицата Урук с група боси проповедници, боготворящи духовете покровители шеду и ламасу, заедно с тях Томаз Неофита се впрягаше да влачи летящия асирийски бик, свещеният идол, по прашните пътища на средните щати, тъй като древните предписания забраняваха прилагането на двигатели с вътрешно горене и други безжизнени сили; и това пълзящо очищение можеше да продължава безкрай, ако не бяха срещнали глутница облечени в ризници от тюленова кожа мотористи, които познаваха Томаз Бивника от лагерите на касидите огнепоклонници, и той отново се присъедини към децата на Гибил: препускаше с тях и с разни объркани ветрове чак до месец тебет, когато се записа в университета край Лагаш, където с парите, спечелени от фокуси с карти и миди, патента на едно хитроумно устройство за закопчаване на дрехи без помощта на копчета и илици, наречено „цип“, и превода на поемата „Ад“ от емесалски на акадски, получи възможността да изкара няколко семестъра, изучавайки антропософия и кибернетика.
— Вече започвах — разказва Томаз Бакалавъра — да се досещам за принципите, по които се извършваше фината настройка на Вселената, било то Акад или долната земя Арали, но истинското прозрение настъпи доста по-късно и то от съвсем друга посока. А междувременно бях проявил голямата неразумност да се поддам на омайните усуквания на един вербовчик с лице на невестулка и глас на влюбен славей и да продам за осемстотин мита ръцете и душата си на капитан Ику-Турсо от китоловния кораб „Стълб на Посейдон“.
Точно две години кръстосвахме северните морета, разположени зад окръжността на смъртоносните течения и месоядните водорасли. Две години точех сатъра, размахвах секирата, забивах ножа и кълцах с мачете, отделях кости от плът и кожа от пластове мас. По седем двойни часа на ден се ровех в китови вътрешности, целият омазан с кръв, сгъстена от студ. И все долу в трюма, в отделението за разфасовка, разяждан от солта, която валеше като хаплив сняг над бледото месо в качетата, сред тежката миризма на тран и спермацет, разяждан от острата киселина на омразата под ниските сводове, където кънтяха крясъците на помощник-капитана, все едно отново под металния похлупак на родното иркалско небе. А горе на палубата офицерите с ледени лица допушваха лулите си, след като бяха изхвърлили зад борда един огняр — турчин на име Емил, — разбира се, за назидание.