— Ууу!
— Прав е човекът!
И действително беше той, само на една ръка разстояние от мен, но с ехидна неаполитанска маска и затова сигурно не го бях забелязал.
— На това ли му викат трибой?
— Ей, дългият, я настрани, че пречиш тук!
— Марио, аз съм! — но тълпата ме изхвърли назад, аз бях чуждо тяло, а него го прегърна ревниво, притисна го до влажните от пот и слюнка решетки. Две парчета динена кора, подмятани от крайбрежните вълни с оголени венци.
— Хванаха я, оня мустакатият я хвана!
— Внимавай какви ги говориш, наоколо е пълно с уши.
— Какво?
Тогава видях и Ирена. Обърнала гръб на борбата в кошарата, се опитваше, макар че малко зависеше от нея, да се измъкне от блъсканицата, крясъците и нахалните ръце на тази чисто мъжка забава, наричана от народа „късмет на смет“, а в официалната програма на Хурсагкалама — „юнашки трибой“.
— Ирена, Ирена! Аз съм…
Дали и тя успя да ме види? Устните й казаха нещо, удавено в грохота на тълпата, устните й под черното домино.
— Аааа… — всеобщ вик на одобрение и лъскавият като калайдисан бакър Амон вдигна омазаната си със зелена скелерска кръв ръка и показа змийската глава на мутанта с разтворена човка, в която блестяха дребни диамантени зъби.
Публиката беше доволна, а Ирена разбра, че не я чувам и ми махна с чиста ръка, посочи ми южния връх на залата раковина.
— Май е време да тръгваме за тегленето на тиража.
— Тамариту, къде си, Тамариту?
— В името на Лугалбанда, не съм аз този, за който ме вземате!
— Оставете го, той нищо не е направил!
— Не се месете!
— Но той ми е брат…
— Веч-на вяр-ност, веч-на вяр-ност!
Ирена седеше на ниската пейка в молитвената ниша, загърната в любимото си жълто сари. Пръстите й си играеха с късичка плитка от коси на скорпионочовек, каквито иркалските жени носеха напоследък като гривни, огърлици или просто така.
— Добре, че… — това беше собственото ми пресъхнало гърло, а тя ми направи място да седна до нея.
Останах прав и получих круше в дясното рамо:
— Я, кой бил тук! Значи все пак се престраши да дойдеш. А аз мислех, че ще отидеш да се удавиш някъде в бира като всеки нормален мизантроп!
Това беше Марио. Въодушевен от юнашкия трибой, явно се опитваше да бъде майтапчия. Погледнах го с очи на замразена риба:
— Знаете ли, че мене ме търсят?
— Да бе, чухме. И тука споменаха името ти по високоговорителите.
Това е. Край. Диренето в широк мащаб вече е започнало. Всеки иркалец отлично знае какво значи това. Усетих как краката ми се подкосяват, но останах прав. Неочаквано лесно езикът ми се превъртя и произнесе:
— Аз убих човек, затова е всичко…
Марио се захили като тормансианец:
— Какви глупости дрънкаш? Май си прекалил с бирата повече, отколкото ти личи. Търсеха те за някаква справка според мен. Знаеш ли въобще какво представлява диренето на убиец?
— Знам. Но аз убих човек, истина ви казвам!
И им разказах — отначало трудно и мъчително през пресъхналото си гърло, но в края забързан и задъхан от страх, че точно отмереното ми от часовниците на Намтар време бъзвъзвратно изтича, — разказах им всичко: за странните сътрапезници в ресторант „Свежест“, пожълтелите снимки, разкъсаната ципа на забравата и Бианка, една чужда като синьо слънце Книга, ужаса да живееш под разграфено от бодлива тел небе, пастиша с кожа на болна игуана, сбиването, смазващата гравитация, акадеца, който пълзеше на четири крака като куче, озлоблението от толкова дълги години растителен живот, подобен на смърт, и лицето на Пиеро, разбито като стъклопис на пода, а после полицейските свирки, бягството, дворовете с дъх на девисил и сенчест мъх, страхливите очи на родоотстъпник и последната надежда за скритост, безкраен празник и мнима утеха в утробата на Хурсагкалама; разказах им това, което исках да ти разкажа на теб, за да не бъдеш твърде учудена в края на цялата тази история, разказах им всичко, което не можех повече да държа вътре, и защото теб те нямаше.
— Тогава не е трябвало да влизаш тук, приятелю, защото вътре може и да си в безопасност, но рано или късно ще се наложи да излезеш. А има само един изход от Хълма на страната, достатъчно добре следен с камери и достатъчно тесен — казва Марио с насмешка и неприязън. Изглежда все още не му се вярваше — или пък не му пукаше, — че ще ме заловят, изтезават и разстрелят за измяна на Иркала; по-скоро това.
Ирена ми подаде черното си домино, за да се чувствам по-сляп и по-спокоен, а тълпата, която течеше в друга посока към нови забавления, вече беше изпразнила залата раковина. Бяхме останали само тримата и мъртвият скелер.