Тимъти Зан
Кобра
ШКОЛНИК: 2043
Цяла сутрин в ефира предаваха военни маршове, но всяко привикнало ухо веднага щеше да различи мрачните оттенъци в музиката, които липсваха през първите седмици от нашествието. Ето защо, когато трепкащите светлини на екрана бяха заменени от лицето на водещия новините, Джони Моро изключи заваръчния лазер и наостри слух, завладян от неясно безпокойство.
Информационният бюлетин беше кратък, но затова пък далеч надхвърляше всички опасения: „Щабът на Асгардското обединено командване току-що съобщи, че преди четири дни Адирондак е бил окупиран от десантни сили на трофти. — Върху екрана, над дясното рамо на говорителя, се появи холографска карта с познатите над седемдесет белезникави точки, съответстващи на планетите от човешкия Доминион, заобиколени вляво от червената мъгла на империята на трофтите, а вдясно и отгоре със зелено беше маркиран районът, обитаван от минтистийци. Две малки точки в левия долен ъгъл сега мигаха в червено. — Според съобщенията, Звездните сили на Доминиона се прегрупират на нова позиция в близост до Палм и Иберианд, докато на Адирондакската редовна армия е било наредено да организира партизанска война срещу частите на окупатора. Разширен репортаж, включващ официални изявления на Централния комитет и на Военното командване ще бъдат излъчени преди новините в шест тази вечер“.
Отново засвири военна музика, придружена от познатите трепкащи светлини, а Джони бавно се изправи и отърси рамене.
— Татко, превзели са Адирондак — каза той, без да се обръща.
— Чух — разнесе се гласът на Пирс Моро.
— При това само за три седмици — продължи Джони, като неволно стискаше дръжката на лазера. — Три седмици.
— Не бива да преценяваш хода на войната по първите няколко седмици — рече Пирс и протегна ръка към лазера в ръката на сина си. — На трофтите им предстои да научат, че да се задържи един свят е далеч по-трудно, отколкото да се завладее. Не забравяй, че ни завариха неподготвени. Няма да е същото, когато Звездните сили попълнят екипажите си и се включат във военните действия. Напълно възможно е да загубим Палм и Иберианд, но след това сигурно ще ги спрем.
Джони поклати глава. Имаше нещо нереално в това да обсъждаш пленяването на милиарди човешки същества, сякаш ставаше дума за пионки от някаква космическа шахматна игра.
— И после какво? — попита той огорчено. — Как ще прогоним трофтите от нашите светове, без да унищожим най-малко половината от населението? Ами ако те решат да приложат тактиката на „изгорената земя“ при отстъплението си? Ако вземат…
— Ей, ей — прекъсна го Пирс, застана пред него и положи ръка на рамото му. — Излишно се притесняваш. Войната започна само преди три месеца, Доминионът тепърва ще набира сили. Остави всичко и се захващай за работа, ясно? Не забравяй, че трябва да се прибереш вкъщи навреме за домашното. — Той му протегна изключения лазер.
— Щом трябва — Джони неохотно прие инструмента и нагласи светлоотразителните очила. Сетне се постара да прогони войната и всичко свързано с нея от мислите си и сигурно щеше да успее, ако не беше последната забележка на баща му.
— Освен това — каза той, като сви рамене, — каквото и да се случи, двамата с теб не можем да направим нищо.
По-късно, докато вечеряха, Джони не промълви нито дума, но в дома на Моро един глас повече или по-малко едва ли можеше да повлияе на общата шумотевица. Както обикновено в центъра на разговорите беше седемгодишната Гуен, която едновременно ги засипваше с клюки от училището и задаваше въпроси по най-различни теми — от системата за прогонване на вихрушките до приготвянето на печено месо върху скара. Не оставаше по-назад в познанията за училищния живот и петгодишният брат на Джони — малкият Джейми отсега проявяваше умение бързо да се ориентира в обществения живот. Пирс и Ирена ръководеха цялото това представление с опит, дължащ се на продължителна практика, стараеха се да отговарят търпеливо на всички зададени от Гуен въпроси и да изглаждат отдалеч всякакви възможни противоречия. Дали по някаква мълчалива уговорка, или поради друга причина, но никой не спомена войната.
Джони изчака да вдигнат масата и едва след това отправи обичайната си молба.
— Татко, ще ми дадеш ли колата да се разходя из Хърайзън сити?
— Какво, и тази вечер ли има мач?
— Не — отвърна Джони. — Исках да проверя едно нещо, това е всичко.
— Какво „нещо“?
Джони почувства, че лицето му порозовява. Нямаше желание да лъже, но знаеше, че ако каже истината, неминуемо ще последва задълбочен семеен разговор, а той все още не беше готов за него.