Едва късно вечерта, след като си легна, Джони се замисли за тази възможност. Не се боеше, с течение на времето мисълта за смъртта му ставаше все по-безразлична. И все пак знаеше, че в боя най-често загиват тъкмо тези, които не знаят цената на живота.
Ето защо, в последните минути преди да заспи, той се опита да си припомни всички причини, заради които трябваше да се върне жив от акцията. Започна, разбира се, със семейството си и завърши с Дениз.
Вградения в нанокомпютъра часовник беше едновременно най-простият и най-полезният детайл от цялата екипировка на кобрите. Подобно на неизменния за всяка бойна операция хронометър, той позволяваше на разпръснатите в относително широк участък войници да синхронизират действията си и още повече — той можеше да се свързва директно с контрола на сервомоторите и тогава всяко движение се извършваше с точност до хилядна от секундата. С други думи, часовникът разкриваше възможности, които доскоро се смятаха за изключителен приоритет на автоматизираните устройства и най-елитните механизирани военни подразделения.
Точно след дванадесет минути и осемнадесет секунди часовниковият механизъм за пореден път щеше да докаже своето изключително значение. Докато се спускаше надолу по тясната вентилационна шахта на старата фабрика, в чиято пречиствателна система кобрите бяха открили неохраняван проход, Джони непрестанно сверяваше хода на движението си с този на цялата операция. Не беше в особен възторг от пролуката, на която се бяха натъкнали — тесните, затворени пространства бяха потенциални клопки, особено за кобрите, — но поне до момента изглеждаше, че рискът ще си струва. Не беше особено трудно да преодолеят аларменото устройство, което трофтите бяха инсталирали в горния край на шахтата и — ако можеше да се вярва на чертежа, който бе запечатал в паметта си — съвсем скоро трябваше да се озове в някаква голяма цистерна, разположена непосредствено над главния вход към сградата. Там трябваше да открие подходяща позиция за стрелба по охраната от вътрешната страна на вратата и да изчака сигнала за начало на акцията.
На времето трофтите доста често използваха преносими датчици тип „черна кутия“ за охраната на сгради като тази, но успешните действия на съпротивата ги бяха принудили да се откажат от подобна тактика. Пришълците скоро научиха, че колкото и да занижават прага на чувствителност на който и да било от датчиците, противникът неизменно съумяваше да предизвика поредица от фалшиви тревоги, с които обезсмисляше употребата им. След безброй безуспешни преследвания на „нарушители“, в края на краищата те се отказаха от всякакви автоматични системи за охрана и вместо тях започнаха да разполагат часовои, оборудвани с датчици и сигнални устройства, някои от които се самозадействаха при преустановяване на жизнените функции. Една почти съвършена система, в която на пръв поглед нямаше пролуки.
Но само на пръв поглед.
Някъде отпред изплува сивкаво кръгло петно, заобиколено от непрогледен мрак. Това беше затвореното с решетка входно отвърстие на вентилационната шахта, а светлината идваше от аварийното осветление на помещението отгоре. Надяваше се, че ще бъде празно, да застреля някой от часовоите в самото начало на операцията би означавало да я изложи на риск.
Най-важният въпрос сега бе, дали самозадействащите се устройства могат да бъдат изключени стотни от секундата преди притежателите им да бъдат унищожени в синхронизираната атака на кобрите. Тази задача вероятно бяха оставили на Джони, тъй като ретранслаторът на сигналните устройства трябваше да е разположен някъде вътре.
Ето че достигна решетката. Включи оптичния усилвател и я разгледа внимателно, проверявайки за датчици и прекъсвачи. Откри четири подозрителни на вид жици, преряза ги с лазерите в пръстите и също с тяхна помощ направи достатъчно широк отвор в решетката, за да проникне в цистерната зад нея. Люкът в другия край не можеше да се отваря отвътре, но Джони дори не му обърна внимание. Отново с помощта на лазерите той изряза отвор в стената на цистерната, сетне предпазливо надникна през него.
Намираше се на около пет метра над пода, цистерната, от която наблюдаваше, беше най-голямата от всички, прикачени към тавана. В единия край на помещението, само на четири метра от него, се виждаше врата към съседната стая, до която водеше тясна метална стълба.
Преодолял външната система за охрана, Джони не очакваше по-нататъшни неприятни изненади. До началото на операцията имаше само няколко минути. Един-единствен добре премерен скок и щеше да се озове при вратата. Той се измъкна през отвора, стъпи върху тесния ръб и отскочи.