Тъкмо предишната нощ беше разсъждавал върху опасностите, които водеше със себе си апатията. И ето че сега, за един кратък миг — цялото време, с което разполагаше — той осъзна горчивата цена, която трябваше да заплати заради прекалената си самоувереност. От стената долетя остро металическо изщракване и в същата секунда ръцете му заеха позиция за стрелба — много преди умът му да регистрира черната маса, която се носеше право към него. Колкото и светкавично, движението се оказа напълно безсмислено. В мига, когато от пръстите му бликнаха два тънки, смъртоносни лазерни лъча, Джони си даде сметка колко грижливо бяха подготвили този път трофтите своята клопка. Огромен, трудно охраняем военен обект, незабелязана от никого „пролука“, лесна за преодоляване сигнална инсталация и накрая — клопка във въздуха, докато тялото му лети по предварително набелязаната балистична траектория и той е напълно безпомощен да предприеме каквото и да било.
Черната маса го пресрещна, разтвори се пред него и той откри, че това е здрава метална мрежа, която го обгърна, превръщайки го в огромен пашкул. Здравите метални въжета се стегнаха, тялото му се разтърси и увисна, полюшвайки се само на няколко метра над земята.
Беше попаднал в капан, пленен и безпомощен, което за една кобра означаваше, че е мъртъв.
Тялото му все още не беше осъзнало неизбежния край и продължаваше да се бори с лепкавата мрежа, която вече прорязваше дрехите му. Мрежата продължаваше неумолимо да се стяга и нямаше съмнение, че ще спре едва, когато опре в подсилените с керамични пластини кости. Едрокалибреният лазер в подбедрицата му изригна в серия от ослепителни изстрели, но резултатът беше само дъжд от бетонни парчета, който се посипа върху него. Не можеше да помръдне нито ръцете, нито краката си, за да направи по-значителен отвор в мрежата. Да можеше поне да прекъсне въжетата, които го държаха към тавана, но въпреки подсиленото си зрение не успя да ги различи в тъмнината.
А същевременно дълбоко в съзнанието му прозвуча нов тревожен сигнал, изпратен от вградения монитор, който следеше състоянието на организма.
Всеки момент щеше да заспи.
Това беше последният удар на врага, едновременно неизбежен и фатален. Притиснато с мрежата към тялото и лицето му, контактното упойващо вещество проникваше през кожата в кръвта далеч по-бързо, отколкото можеше да противодейства системата за вътрешна стимулация. Оставаха му секунди, преди да изчезне околният свят… а трябваше да изпълни още една, безкрайно важна задача.
Джони размърда език и докосна лепкавото парченце, закрепено за небцето. Побутна го към ъгълчето на устата, сетне с мъка го прекара през конвулсивно стиснатите си зъби… и го опря във върха на миниатюрния микрофон, който трябваше да използват само при извънредни обстоятелства. „Край на акцията — прошепна Джони. Виеше му се свят, в стаята съвсем притъмня, въпреки зрителните усилватели. — Попаднах в клопка…“
С крайчеца на съзнанието си успя да регистрира потвърждение — съобщението беше получено, — но силите не му стигнаха дори да различи отделните думи. Всъщност, вече не му стигаха за нищо.
Мракът го обгърна като топло одеяло.
Най-близката сграда до старата фабрика беше един изоставен склад на около стотина метра северно от главния вход. Приклекнал върху покрива на склада, Кали Халоран стискаше ядно зъби и се опитваше да гледа във всички посоки едновременно. „Клопка“, беше единственото съобщение, което доловиха от Джони малко преди съня — или смъртта — да го обори… но дали ставаше дума за обикновена клопка или за нещо предварително планирано? Във втория случай най-вероятно Дойч също нямаше да се измъкне жив от фабриката. А нищо чудно и той самият вече да бе попаднал в засада — в случай, че се касаеше за широкомащабна операция.
Стараеше се поне засега да не мисли за смъртта на Джони. По-късно щеше да скърби, сега дългът изискваше от него да се погрижи за живите. Той лекичко премести единия си крак напред и се приготви в случай на нужда да открие огън с монтирания вътре лазер.
Благодарение на вградената светоусилващата система нощта наоколо изглеждаше не по-тъмна от късен следобед, но въпреки това не можа да зърне Дойч, докато другата кобра не се озова съвсем близо до него. По същото време го забеляза и охраната, защото откри безпорядъчна стрелба и небето се озари от ярките блясъци на лазерните оръжия. Дойч отвърна на огъня в движение, без да спира. За останалото се погрижи нанокомпютърът на Халоран — още преди да го помисли, той вече бе открил огън по горните прозорци и покрива на фабриката, които оставаха извън обсега на Дойч.