Предпазливостта се оказа излишна. Макар да притичваше на зиг-заг, като същевременно стреляше назад с бронебойния лазер, Дойч пресече разстоянието със скоростта на ракета и за броени секунди се скри зад склада — извън обсега на противниковия огън.
Ясно беше, че трофтите няма да се задоволят само с отблъскване на кобрите. Халоран измина няколко крачки и тъкмо преди да се плъзне надолу по наклонения покрив на склада, забеляза, че двора на фабриката се изпълва с вражески войници.
Долу вече го чакаше Дойч с напрегнато, озарено от бледата светлина лице.
— Добре ли си? — прошепна Халоран.
— Аха. Побързай — само след миг тук ще гъмжи от гадини.
— Готово, стига да смениш това „побързай“ с „да побързаме“. Хайде. — Той сграбчи Дойч за рамото и го дръпна в обратна посока.
Но Дойч отблъсна ръката му.
— Не, аз оставам. Трябва да зная със сигурност.
Халоран закова на място, обърна се и обезпокоено погледна съекипника си. Какво му ставаше на Дойч…
— Той е мъртъв, Имел… — опита се да му обясни, сякаш беше малко дете. — Сам го чу, когато предаваше…
— Но саморазрушителят му така и не се задейства — прекъсна го рязко Дойч. — Инак щяхме да го чуем, или поне да доловим сътресенията. Ако е жив…
Така и не довърши изречението, но Халоран разбра какво иска да каже. И двамата знаеха за зловещите опити, които извършваха трофтите със заловените кобри. Джони не заслужаваше подобна участ и само те можеха да му помогнат в този момент.
— Добре — въздъхна той. — Но, моля те, не рискувай. Не си заслужава да си загубиш живота, само за да осигуриш на Джони по-достойна смърт.
— Зная. Не се безпокой, няма да правя глупости. — Дойч млъкна и се ослуша. — Време е да вървиш.
— Разбрано. Ще гледам да ги примамя след мен.
— Ти също не бива да рискуваш. — Дойч го потупа по рамото, подскочи внезапно нагоре, вкопчи се в ръба на покрива и изчезна от погледа му.
Халоран включи на максимална степен слуховите и зрителните си усилватели и се затича в обратна посока, като се стараеше да се придържа към сенките. Все още не беше дошло време да скърби за изгубения си приятел.
Първото, което почувства, след като черната мъгла започна да се разтваря, беше странно пламтене на бузите. Постепенно усещането се засили, придружено от неприятно притискане с твърд предмет в гърба и краката. После дойде жаждата, първите опити да раздвижи ръцете и краката си, които се оказаха оковани… до слуха му достигна слабо съскане на въздух… и едва накрая той си даде сметка, че зад спуснатите му клепачи блести ярка светлина и че лежи върху някаква твърда плоскост.
Джони отвори очи, разтърси глава и си помисли с изненада, че все още е жив.
На около метър над него се виждаше гладък, боядисан в бяло метален таван. Достатъчно беше леко да завърти очи, за да установи, че стените също са боядисани в бяло. Скритите в нарочни ниши светлини придаваха допълнителна болнична атмосфера на помещението, в другия край на което имаше солидна стоманена врата с подсилени панти. В ъгъла бе монтирана тясна мивка с чешма — вода? — която можеше да се използва и като тоалетна, ако нямаше друга възможност. Изчезнали бяха раницата с принадлежности и колана му, но все пак му бяха оставили дрехите.
Стаята имаше твърде жизнерадостен вид за килия на осъден на смърт. За операционна пък беше прекалено празна.
Той вдигна глава и огледа металните пластини, които притискаха ръцете и краката му към масата. Не бяха белезници, по-скоро биохимични датчици, с възможност при нужда за инжектиране на опиати. Което означаваше, че трофтите следят непрестанно състоянието му. От това пък следваше, че се е събудил, само защото те са го пожелали.
Усещаше, че мъглата все още не е напуснала докрай съзнанието му, ала въпреки това си помисли, че са допуснали доста глупава грешка.
Първият му порив беше да се освободи с едно рязко задействане на сервомоторите, да прореже пантите с бронебойния лазер и да се разкара час по-скоро оттук. Спря го единствено привидната безразсъдност на положението.
Какво всъщност смятаха, че правят трофтите?
Каквото и да беше, вършеха го в противоречие със собствените си заповеди. Съпротивата беше заловила куриер със специални заповеди още преди няколко месеца, в една от които изрично се нареждаше всяка заловена кобра да бъде елиминирана незабавно или да бъде упоена с наркотици и аутопсирана. При последната мисъл стомахът на Джони се сви на топка, но той отново сдържа желанието си да си пробие път навън. Врагът никога не беше допускал подобна грешка. Това, което ставаше в момента, имаше съвсем конкретна цел.