От която все още не беше намерил изход.
Вътрешният часовник показваше десет вечерта. Време беше да тръгват.
Джони дълго се колеба за най-подходящия момент. Ако опитат следобед, навън ще има достатъчно хора, сред които да се скрият или — ако ги застрелят — поне да узнаят какво се крие зад стените на имението. Отказа се при мисълта, че трофтите едва ли щяха да се подвоумят преди да избият тълпа хора, за да спрат двама бегълци. Освен това, в тъмнината врагът трябваше да се осланя единствено на радар, инфрачервени лъчи и прибори за нощно виждане, което носеше известни предимства.
Тези две причини изтъкна и пред Илона. Третата — че на дневна светлина трофтите не биха рискували да ги допуснат дори в близост до стената — запази за себе си.
Лежеше по гръб на масата, скръстил ръце върху гърдите си, а Илона седеше до него и замислено разглеждаше вратата. Джони я предупреди, че операцията ще започне точно в десет и тридесет и тя изглежда събираше сили. Не знаеше дали трофтите ще позволят да им хвърля прах в очите по толкова наивен начин, но поне си заслужаваше да опита.
Джони пое въздух с пълни гърди и активира на максимално разсейване звуковото оръдие.
Първото, което почувства, беше леко дразнене в червата, едва доловимо трептене на вътрешните органи под въздействие на скритите в няколко телесни кухини звукоусилватели, които бързо влизаха в синхрон със звуковия фон на тялото. Той наостри уши и веднага долови ехото на ултразвуковия „писък“ в металните стени, където бяха разположени свръхчувствителните аудио-визуални датчици…
Необходими му бяха още няколко минути, за да постигне максимален разрушителен ефект, но Джони знаеше, че дотогава трофтите вече ще се досетят за намеренията му. Не смяташе да разрушава датчиците, а само да ги извади от строя за известно време, докато приключи с втората част от замислената операция. Изчака още пет секунди и тъкмо когато Илона започна с разтревожен вид да оглежда стаята, той вдигна левия си крак и стреля.
Горната панта на вратата буквално експлодира и по пода се посипаха нагорещени метални късчета. Илона извика от изненада, но Джони вече бе скочил от масата и се прицелваше в долната панта. Вторият изстрел не беше толкова точен и лъчът удари в рамката. Наложи се да стреля още три пъти, като си помогна и с лазерите в пръстите. Още малко усилие и вратата се огъна навън. Джони скочи и я блъсна с крака. Вратата се отмести с няколко сантиметра. Той се отдалечи в дъното на стаята, засили се и нанесе нов удар. Този път металната врата изскърца пронизително, откъсна се от рамката и безпомощно увисна.
— Нали каза десет и тридесет — изръмжа недоволно Илона. Беше застанала до него и надничаше предпазливо в коридора.
— Изгубих търпение — отвърна той. — Чисто е, да тръгваме.
Двамата прекрачиха разбитата врата и поеха по зле осветения коридор. Включил на максимално слуховите усилватели, Джони местеше поглед по стените, пода и тавана. След като се убедиха, че наблизо не дебне засада, двамата затичаха един до друг. Коридорът пред тях изглеждаше съвсем пуст.
Изминаха няколко метра, когато Джони зърна едно по-светло, едва забележимо петънце съвсем ниско на стената.
— Фотоклетка! — извика той и даде знак на Илона да спре. Да я сочи щеше да е безсмислена загуба на време, затова Джони сграбчи младата жена през кръста и прескочи невидимия лъч. Твърде лесно, помисли си той. Прекалено лесно. Знаеше, че трофтите възнамеряват да го оставят да се измъкне поне донякъде, но това тук беше направо смешно.
Съвсем скоро промени коренно мнението си.
Джони закова на прага на първото по-голямо помещение, но вече беше късно. От двете страни на стаята бяха подредени в полукръг поне десетина въоръжени и бронирани трофти.
Можеше да се върне в коридора, но друг път нямаше. Огледа се за миг, после бутна Илона настрани, рязко присви колене и скочи.
Беше съвсем като скока, с който ги бе смаял сержант Бей в първия ден, когато пристигнаха в комплекса Фрейр, само дето таванът беше значително по-нисък. Можеше да е и по-зле. Джони се завъртя във въздуха, блъсна го с крака, отскочи надолу, сред дъжд от раздробена мазилка, удари се в пода, претърколи се… и трофтите още насочваха оръжията си, когато той се завъртя като пумпал върху извития си гръб.
Някои го наричаха „пробив“, други пък предпочитаха по-точното „въртележка“. Заел ембрионална поза, притиснал колене към гърдите си, Джони откри огън с бронебойния лазер по противниковите редици. Само трима от десетината трофти оцеляха след първото завъртане, но бяха покосени при следващото.